— Арестуван сте за предателство — продължи той. — Вървете с тези хора.
Лейтенант Майер и друг от групата на Панков чевръсто се разположиха от двете страни на Кац, уловиха го под мишниците и го поведоха към лимузината.
Филипов дойде на себе си.
— Дворкин, за Бога…
— Ако не можете да кажете нещо полезно, затваряйте си шибаната уста — нареди Димка. После се обърна към майора от ракетното поделение, който до момента не беше продумал. — Вие ли сте след Кац по старшинство?
Човекът изглеждаше ужасен.
— Да, другарю. Майор Спектор на Вашите услуги.
— Сега Вие командвате.
— Благодаря.
— Отстранете този влак. На север от тук има голямо депо. Уредете с управата на железниците да останете там дванадесет часа, докато пребоядисате сандъците. Върнете влака тук утре.
— Слушам, другарю.
— Полковник Кац заминава за трудов лагер в Сибир за остатъка от живота си, който няма да е много дълъг. Затова, майор Спектор, не правете грешки.
— Няма.
Димка влезе в лимузината. Докато се отдалечаваше, мина край Филипов, който стоеше на кея с вид на човек, който не е сигурен какво точно става.
Таня Дворкина стоеше на пристанището в Мариел, на северния кубински бряг, на четиридесетина километра от Хавана, където тесен пролив се отваряше в голямо естествено пристанище, скрито сред хълмовете. Наблюдаваше с тревога един съветски кораб, закотвен край бетонния кей. На кея беше паркиран камион ЗИЛ-130, който теглеше двадесет и четири метров влекач. Кран вдигаше дълъг дървен сандък от трюма на кораба и го носеше във въздуха болезнено бавно към камиона. На сандъка имаше надпис на руски „Пластмасова строителна тръба“.
Видя всичко това на светлината на прожектори. Корабите трябваше да разтоварват нощем, по заповед на нейния брат. Всички останали съдове бяха изкарани от пристанището. Патрулни лодки бяха затворили пролива. Леководолази претърсваха пристанището около кораба, за да предотвратят нападение под водата. Името на Димка се споменаваше със страх. Казваха, че думата му е закон, а гневът му е ужасен за гледане.
Таня пишеше за ТАСС статии, които разказваха как Съветският съюз помага на Куба и колко е признателен кубинският народ за приятелството на този съюзник на другия край на света. А истината запазваше за кодираните телеграми, които пращаше чрез системата на КГБ на Димка в Кремъл. Сега Димка й беше дал неофициалната задача да следи указанията му да се изпълняват без грешка. Затова се тревожеше.
С Таня беше генерал Пас Олива, най-красивият мъж, когото бе виждала.
Пас беше зашеметяващо привлекателен: висок, силен и малко страшен, докато не се усмихнеше и не заговореше с мек басов глас, който я караше да си мисли за струните на виолончело, галени от лъка. Беше на тридесетина години: повечето от военните на Кастро бяха млади. С тъмната кожа и меките къдрици изглеждаше повече негър, отколкото испанец. Той беше лицето на Кастровата политика за расово равенство, толкова различна от политиката на Кенеди.
Таня обикна Куба, но за това трябваше време. Василий й липсваше повече, отколкото бе очаквала. Осъзнаваше колко е привързана към него, макар да не бяха любовници. Тревожеше се за него в сибирския трудов лагер — гладен и премръзнал. Кампанията, заради която го арестуваха — осведомяването за болестта на певеца Устин Бодян — беше донякъде успешна. Бодян беше освободен, ала умря скоро в една московска болница. Василий би намерил тази ирония твърде красноречива.
С някои неща Таня не можа да свикне. Продължаваше да облича връхна дреха на излизане, макар тук никога да не ставаше студено. Бобът и оризът й втръснаха и за своя изненада тя закопня за паница каша със сметана. След безкрайни дни горещо лятно слънце понякога се надяваше да падне проливен дъжд и да освежи улиците.
Кубинските селяни бяха бедни като съветските, но изглеждаха по-щастливи, навярно заради времето. И накрая непобедимата радост от живота на кубинците омагьоса Таня. Тя пушеше пури и пиеше ром с туКола, местният заместител на Кока-Кола. Обичаше да танцува с Пас под неустоимо прелъстителния ритъм на традиционната трова. Кастро беше затворил повечето нощни клубове, но никой не можеше да спре кубинците да свирят на китари и музикантите се бяха преместили в малките барове, наречени касас де ла трова.
Но Таня се тревожеше за кубинския народ. Те се бяха възпротивили на съседа гигант, Съединените щати, който се намираше само на деветдесет мили отвъд Флоридския проток, и тя знаеше, че един ден ще бъдат наказани. Когато се замислеше за това, Таня се чувстваше като птичката, която храбро каца между отворените челюсти на крокодила и си вади храна от редовете зъби като строшени ножове.