— Заподозреният се появил в офис сградата — продължавам да предавам на Луси онова, което Марино ми разказа. — Смятат, че вратата е била отключена и той се е промъкнал и е убил първите трима, които е видял.
— Кои са те? — пита Луси докато фучим по авеню „Масачузетс“ и подминаваме църква от едната страна и тъмните тухлени сгради на харвардския юридически факултет.
Забелязвам множество полицейски коли.
— Засега не са идентифицирани — отговарям и си проверявам имейлите.
— Ако са служители на „Дабъл Ес“, как е възможно да не знаем имената?
— Марино каза, че мъртвите нямали никакви документи за самоличност у себе си. Очевидно убиецът е откраднал портфейлите им. Полицията може и да има представа, но нищо не е потвърдено.
— Но и други хора работят там — казва Луси и е права.
Тя е свидетелка в делото срещу „Дабъл Ес“. Била е призована и миналата неделя е прекарала часове, разглеждайки случая с Гейл Шиптън и Карин Хегъл. Наясно е с подробностите. Вероятно знае повече за „Дабъл Ес“ от всички останали. Би се погрижила за това.
— Съобщиха ми за трима души, освен ако има и други трупове, които още не са открили — отговарям. — И системата за обществена безопасност уведомява полицейските участъци и училищата в района, че издирват някакъв човек.
— Страхотно — изсумтява Луси. — Всички ще си помислят, че става дума за шибана терористична атака.
— Поне трима мъртви в нещо, което прилича на планирана екзекуция — чета онова, което е публикувано досега.
— Откъде, по дяволите, дойде това? Кой прави изявления за пресата? Чакай да отгатна.
— Харвард, МИТ и всички други университети са затворени. Само персонал от жизненоважно значение в болница „Маклийн“ — продължавам да чета. — ФБР…
— Почва се — прекъсва ме Луси отвратено. — Не си губят времето. А това означава, че скоро ще плъзнат навсякъде.
— Специалният агент, оглавяващ отдела в Бостън, Ед Гранби…
— Поредната му доза пропаганда — отново ме прекъсва Луси.
— Моли обществеността за информация за младия мъж, видян да бяга от парк „Минитмен“, както и за снимки или видеозаписи, които някой може да е направил.
— Пожелавам му късмет. Хората в Конкорд не си падат по полицейщината, освен ако не шофираш бъгито си в мочурищата и не стъпваш по защитени растения. — Луси прави типичната си язвителна забележка за мястото, където живее.
— Жертвите са мъж и две жени. Това е всичко, което Марино знаеше — добавям. — Ще се наложи да се поровим в информацията, с която Карин Хегъл разполага. Клиентката й Гейл Шиптън е мъртва, а сега и хора от фирмата, която е съдила, са убити.
— Карин няма да разполага с нищо, което може да ни помогне — отвръща Луси.
Профучаваме през площад „Портър“. Магазините са вдясно от нас, после са пощата, църквите и погребално бюро.
— Тя работеше по ясен случай, който обаче се оказа пълен кошмар — добави Луси.
Още няколко полицейски коли минават покрай нас с включени сирени и лампи. Кеймбридж, Съмървил, Куинси. Мисля си за съвместната група.
— Ако не е била уплашена преди, сега вече трябва да бъде — казва Луси.
Споменавам, че съм се натъкнала на Хегъл в бостънския съд миналия месец. Предавам как ми е доверила, че се крие на тайно място, докато делото приключи, и е нарекла „Дабъл Ес“ бандити.
— Знаеш ли къде е тя?
Забелязвам проблясък на усмивка по лицето на Луси, сякаш намира думите ми за забавни. Или пък ме заблуждава промяната на светлината. Сиви облаци са надвиснали ниско над океана и пристанището. Не вали, но вятърът брули безмилостно. Надига се буря и предстои още проливен дъжд. Слава богу, местопрестъплението, към което бързаме, е на закрито.
— Възможно ли е тя да е в опасност? — питам.
— Случаят й е в опасност, но не и тя — отговаря Луси спокойно и внезапно се сещам къде може да се е настанила адвокатката.
— Тя е в дома ти.
— В безопасност е — повтаря племенницата ми със същата мрачна усмивка. — В къщата е с Джанет. Ако някой неканен се появи, ти ще имаш още повече работа, отколкото сега.
Луси е в пълен мир с онази част от себе си, която може да убива и го е правила преди. Дори не й е трудно да стигне дотам и понякога й завиждам за това колко удобно се чувства. Поглеждам десния й крак над ботуша, но не забелязвам кобур на глезена. Облечена е в черно пилотско яке над черния си пилотски гащеризон, обсипан с джобове. Не се съмнявам, че е въоръжена.
В северен Кеймбридж движението обикновено е претоварено. Камиони и автобуси бързат към Бостън, където небето е сиво и мрачно, но не така зловещо както на запад. Над главите ни се носят бели облачета, замъглявани от тъмносиви, а там, където се вижда синьо небе, то е странно ярко, каквото става преди свирепи бури и урагани. Спомням си това от детството ми в Маями.