— Не те обвинявам, че си ядосана след всичко, което ми разказа.
— Изграждах случай срещу нея. Трябваше да докажа всички обвинения и чаках, защото не разполагах с достатъчно — отговаря Луси. — Бях глупава. Затова не бива да мразиш никого. И когато усетя, че започвам да мразя, винаги опитвам да потисна чувствата си. Но с нея не постъпих така и допуснах грешка. Омразата те прави глупав.
Вятърът духа по повърхността на сивата вода отвъд прозореца на Луси. Встрани от мен се виждат редици малки къщички, които ми напомнят за военна база.
— Двете сте се запознали в бар „Сай“, пийнали сте и после сте заработили заедно по някакъв проект — отбелязвам. — Преди осем месеца въобще не си била чувала за Гейл Шиптън, но тя може да е чувала за теб. Може да е знаела, че редовно посещаваш бар „Сай“.
— Вероятно не би трябвало да посещавам често никое място. Не е разумно.
— Може би не е било чиста случайност, че ви е изпратила питиета на масата.
— Не беше случайно, но проблемите започнаха по-късно. Тя свършваше парите, които й бяха останали, а до лятото „Дабъл Ес“ правеше всичко възможно да увеличи разходите й по делото. Гейл потъваше, но беше прекалено горда да го сподели с някого. Но „Дабъл Ес“ знаеха. Бяха наясно точно колко пари са й останали и колко бързо ще свършат. И после им беше в ръцете.
Чувам изтрещяване на гръмотевица и усещам миризма на дъжд в свежия въздух, нахлуващ отвън. Долавям и уханието на скъпа кожа и аромата на грейпфрут от парфюма на Луси, същия, какъвто й купих за Коледа, но още не съм опаковала.
— Кой беше там, когато те призоваха? — питам. — Запозна ли се с някого от „Дабъл Ес“?
— Само с гадните им адвокати.
Светлина проблясва в мрачните облаци и се отразява в мокрия асфалт. Не задавам повече въпроси. Дъждът вече не е толкова силен и виждаме ясно плитката вода, пясъчния бряг и земята в резервата.
— Ами Гейл? — питам. — Къде беше тя, когато те призоваха?
— Седя до масата през цялото време.
— Как се държеше?
Подозренията ми се засилват.
— В поведението й имаше нещо, което ме накара да не й се доверявам — отговаря Луси, ядосана на себе си, че въобще някога й се бе доверявала. — Не беше добра актриса. Всъщност в нищо вече не я биваше.
Приближаваме се до Конкорд. Горите са разнообразени от сечища, пасища и разорани полета, които приличат на избеляло рипсено кадифе. Къщите и хамбарите са далеч от пътя в тази част на света, където царуват стари пари и хората отглеждат няколко кокошки или кози, за да облекчат високите си данъци. Природни резервати и прочути гробища процъфтяват, а отрязването на дърво е едва ли не престъпление. Бутилираната вода е забранена, защото пластмасата е грях, а мощният джип на Луси, който харчи бензин като луд, сигурно е страхотна обида за съседите й в Конкорд. Няма да се учудя, ако го е купила точно заради това.
След минути прекосяваме главната улица в центъра на града, където можеш да разгледаш домовете на Ралф Уолдо Емерсън и Луиза Мей Алкот и да посетиш гробовете на Торо и Хоторн. Магазините и ресторантите са малки и старинни. На всеки ъгъл има паметници и бойни полета.
През пасищата и над реката минаваме по улица „Лоуъл“ и завиваме надясно по „Либърти“, минаваме покрай парка „Минитмен“. Забелязвам туристи, които разглеждат забележителностите, и персонал в дрехи от колониалния период, сякаш преди него не е ставало нищо. Изглежда не обръщат внимание на цивилните коли и детективи, които обикалят парка, нито на телевизионния екип от Канал 5. Виждам Барбара Феърбанкс, която говори по микрофон на дървеното мостче. Може би същото мостче, по което убиецът е профучал към групата деца.
Пътят завива наляво и горите стават непроходимо гъсти, типичните гори на Нова Англия, с плътни корони на дърветата и нищо растящо под тях. След около километър и отвъд голо поле са отворени електрически порти, а на каменен стълб е сложен надпис „Дабъл Ес“. Луси намалява и завива. Сваля прозореца си, когато спираме до патрулна кола от Конкорд, паркирана до портата. Вадя тънкия черен портфейл от чантата си и й го подавам, а тя рови из джобовете си за значката от КЦК.
— Криминологичен център Кеймбридж. Луси Фаринели. Доктор Скарпета е с мен — казва тя, като подава документите ни на ченгето, което изглежда на не повече от двайсет години. — Как си?
— Имаш ли нещо против да попитам какво шофираш? — пита хлапето, като се навежда към отворения й прозорец с възхитено лице.
— Просто джип — отговаря тя и ми връща портфейла.