— Да бе! А аз управлявам космическата совалка. Може ли да го погледна?
— Последвай ме.
— Не мога — отговаря полицаят, който е омагьосан не само от джипа, но и от собственичката му. — Трябва да внимавам да не влезе някой, който не трябва да е тук. Вече отпратих половин дузина репортери. Добре, че времето е лошо, иначе хеликоптерите на телевизията вече щяха да са над нас. Казвам се Райън.
— Беше ли вътре? — пита го тя.
— Невероятна история. Мисля си, че сигурно е бил някой луд, избягал от мерилендския затвор — отговаря полицаят. — Колко вдига това нещо?
— Слушай, Райън, отбий се при мен, когато не си зает, и ще ти позволя да го покараш — обещава Луси, а аз се опитвам да се свържа по телефона с Марино.
Тя подкарва чудовището си по частния път. Декари маникюрирани поляни, малки хамбари и бараки и големият червен хамбар, който племенницата ми спомена. От двете ни страни се издигат редици брястове с окапали листа. Марино най-после отговаря и му съобщавам, че сме отвън.
— Паркирайте отпред и ще ви посрещна на вратата — казва той. — Нося кутията ти за местопрестъпления. Покрийте се добре, докторе. Тук изглежда така, сякаш някой е разлял казан борш.
34
Отвъд хамбарите и малкото езеро, двуетажният офис от дървени трупи е разположен на най-високата точка на безукорно поддържаните земи. Свързан е с покрити пътеки с останалата част от имението, която не се вижда от дългия павиран път, освен ако човек не мине по него до края, където прави завой. Луси ми обяснява разположението. Вече не я питам откъде го знае.
Стръмният покрив е покрит с медени плочи, патинирани като старо пени, а от двете страни на верандата се издигат дебели каменни колони. Прозорци от рисувано оловно стъкло украсяват горната част на тежката предна врата, а тези на двата етажа са огромни. Представям си великолепната гледка на зелени поля и хамбари, ако щорите не са спуснати като сега. Мисля си за охранителните камери, които биха уловили неканен гостенин.
Вече не вали, сякаш „Дабъл Ес“ някак си си купува свое собствено време. Отпускам глава назад и усещам хладния влажен въздух по бузите си. Небето е мрачно и сиво, като че ли е вечер, а не два следобед. Чудя се какво ли прави Бентън в момента и какво точно знае. Той ще пристигне тук скоро. Няма начин да не го направи и започвам да го търся.
Следвам редиците сребристи брястове, които в топлите месеци образуват плътен навес над дългия частен път. Очите ми се движат по тихото зелено езеро и празните кафяви пространства пред конюшните. Конете сигурно са в главния обор заради времето, гневен сблъсък на топъл и студен фронт, който може да докара градушка или поледица. Отвъд оградата и ливадата се виждат гъсти гори, които водят към парка, където бягащ мъж в анцуг с качулка е подплашил деца и учителки преди няколко часа. Преценявам, че дотам има около километър. И вече подозирам, че натрапникът в „Дабъл Ес“ не е проникнал без нечия помощ.
Половин дузина патрулни и цивилни коли от Кеймбридж са паркирани пред офиса. Забелязвам скъп бял „Линкълн Навигейшън“ и бял „Лендроувър“, които явно принадлежат на „Дабъл Ес“. Джипът на Марино е с леко открехнати прозорци, а енергичната му немска овчарка, затворена в клетка, скимти и дращи ожесточено по мрежата, защото знае, че сме ние.
— Марино му позволява дори да спи в леглото му — казва Луси. — Кучето е абсолютно безполезно.
— Не и за него — възразявам. — А и ти нямаш право да му се подиграваш. Ти и Джанет готвите прясна риба за Джет Рейнджър и сушите зеленчуци за бисквитите му. Той е най-разглезеният булдог на планетата.
— Е, няма да навлизаме в това кой глези кучето си.
Заобикаляме джипа на Луси, паркиран близо до остъклена вила, отделена от главната сграда и разположена сред вечнозелени дървета и храсти. През вдигнатите щори на прозорците виждам модерни кожени мебели, канапе и две кресла, както и масичка за кафе, по която са пръснати списания. Има и две чаши от кафе и малка чиния с три-четири обвивки от кексчета и смачкана синя салфетка отгоре. Икономката не е почистила след посетителя, който и да е бил той.
Луси продължава да ми описва ранчото и ми обяснява, че остъклената вила не е оригинална част от къщата.
— Сградата е от червен дъб — продължава тя. — А това е нова чамова постройка, просто боядисана в същия цвят. Построена е през пролетта, по случайност по същото време, когато започнаха убийствата във Вашингтон. Навсякъде има камери, но не и тук.
— По случайност? — повтарям.
Оглеждам покрива и стъклената врата, водеща към малката къщичка, но никъде не виждам и следа от охранителна система. В малкото пространство с всекидневна и баня няма клавиатура за аларма.