— Защо някой би искал да види какво има тук? — невярващо пита Марино.
— Може би не за да види какво, а кого. И с кого спи.
— И това беше ли потвърдено? — вика Марино зашеметен.
— Питай двамата детективи, които се появиха — отговаря Луси и небрежно маха към къщата. — Но по времето, когато пристигнаха тук, двайсет и три минути след обаждането на Ломбарди до 911, Гейл отдавна беше изчезнала — добавя тя.
— Мили боже! Щеше да е чудесно, ако ми беше казала това по-рано! — избухва Марино. — Гейл Шиптън е тук в петък през нощта, а сега е убита и ти ми споменаваш това между другото?
— Знаех от известно време, че тя е в съдружие с врага, вероятно замесена в застрахователна измама и кой знае какво още — спокойно казва Луси. — Опитвах се да намеря доказателства.
— Спи с типа, когото съди! — отвратено възкликва Марино.
— Не защото го е искала — изтърсва Луси. — Тя имаше нужда от пари.
35
— Каза, че има трима убити — подсещам Марино, защото ме чака работа.
Нямам време да разпитвам Луси повече, а може би и не искам да чуя още за това, в което Гейл Шиптън се е забъркала. Чудя се как ли ще реагира Карин Хегъл, когато най-после узнае. Делото й бездруго приключи. Луси е права. Няма дело. Всичко е лъжа и измама. „Дабъл Ес“ бяха съсипали Гейл финансово, а какво може да е по-голямо предимство от това да нараниш някого и после да му предложиш пълно възстановяване. Гейл е била слаба, може би дефектна в повече от едно отношение. Не само сърцето й със скапаната клапа, но и цялата тя.
— Нямам представа за третата жертва — казва ми Марино. — Намирала се е в кухнята, когато убиецът я нападнал. Може би е отваряла хладилника или е вадила нещо от шкафа. Ще видиш, когато влезем там.
— И персоналът не знае коя е тя?
Трудно ми е да повярвам подобно нещо.
— Казаха, че Ломбарди взел някого от гарата в Конкорд тази сутрин. Нямат представа кого. Знаят само, че потеглил с белия линкълн, а после се върнал и с него имало някой, който очевидно се е озовал на погрешното място в погрешното време. Твърдят, че това е единственото, което знаят, но вероятно лъжат.
— Защо пък да лъжат? — пита Луси.
— Защото сигурно са свикнали да лъжат за всичко, което става тук — отговаря Марино. — За разлика от другите двама тя не е паднала като отсечено дърво. Мисля, че първият разрез не я е довършил, защото е завъртяла главата си. Може би го е чула да се приближава зад нея и после той я довършил — обяснява той, като прави разрез с въображаем нож. — Изминала една-две крачки и се сринала зад плота.
— Намерихте ли оръжие? — пита Луси, като поглежда нагоре към камерите и дърветата.
— Не.
Начинът, по който Марино гледа Луси сега, е различен.
— А типът с качулката не е бил видян с оръжие, когато е тичал през парка — казва тя.
— Не. Никой не е видял оръжие у Хейли Суонсън. Нали за него говорим.
— Само защото е носел анцуг с образа на Мерилин Монро? Сигурни ли сте, че е той? — пита Луси.
— Анцугът е необичаен, а Хейли Суонсън е бил облечен с такъв сутринта, когато бил разпитван от полицията, след като го забелязали близо до къщата на леля ти. Две плюс две, нали така?
— Да, стига сборът да не е двайсет и две — отвръща Луси.
— Може би Суонсън се е занимавал с техните връзки с обществеността.
— И част от работата му е била да убие Гейл и да шпионира леля ми? — пита Луси. — Предполагам, че според теб Суонсън е отговорен за всичко това.
Марино не отговаря. От начина, по който я гледа, разбирам, че изпитва мрачно уважение към нея и вместо да иска да я разкара от пътя си, се чуди как може да я използва.
— Някой докосвал ли е трупа в кухнята или другите два? — питам.
— Само фотографите. Внимавах всички да стоят далеч от тях. Но няма да успеем да задържим федералните вън оттук още дълго.
— Въобще няма да можеш да ги задържиш вън оттук — обажда се Луси.
— По-добре е да събереш сеното, докато слънцето грее — казва ми Марино.
— И никой няма представа коя е мъртвата дама в кухнята?
Трудно ми е да повярвам, че е така.
— Не сме пускали никого там, за да я види. Само основният персонал, с други думи, ченгетата — отговаря Марино, като се обляга на касата на вратата.
Той разсеяно се вторачва в облечената си в ръкавица ръка и жълтото никотиново петно на нея, което разтърква с палец. Очевидно е пушил много и се чудя колко ли фаса има в джоба му. Е, поне знае, че не трябва да ги пуска на местопрестъплението.
— Не можем да отворим къщата за посетители — казва той. — Работник или иконом влиза тук и оставя ДНК-то си навсякъде, докосва разни неща или пък повръща.