— ДНК-то им бездруго ще е тук — напомня му Луси.
— Освен това не възнамерявам да се разхождам наоколо и да показвам на персонала снимки на убити с прерязани вратове — отвръща Марино.
— Но си ги попитал кой е трябвало да бъде в къщата — казва тя.
— Мили боже! Вече и двете сте ми на главата — изохква той.
— Знам кой работи тук — заявява племенницата ми по начин, който намеква, че не иска да се държи враждебно с него. — Имена, възраст, адреси. Знам много повече, отколкото ми се иска, за тези задници. Опиши ми неидентифицираната жертва.
— Горе-долу с твоя ръст и на твоята възраст — отговаря Марино. — В началото на трийсетте. Поне така предполагам, защото не изглежда много готина с отрязана глава. Къса тъмна коса. Бяла. Кльощава и кокалеста. Прилича на жена, която тренира страшно много и не си пада по мъже.
Луси не му обръща внимание.
— Тук не работи жена с такова описание, нито толкова млада. Тримата работници по поддръжката и градинарят са на четирийсет и четири, петдесет и две и шейсет. Дошли са от Тексас, Аризона и Невада. Готвачът е французин. Той е на четирийсет и девет. Икономката е южноамериканка на четирийсет и три и твърди, че почти не говори английски. Партньорите в бизнеса са двама американци и двама англичани, мъже над четирийсет. Накрая са Ломбарди и Каминска, за които се носят слухове, че имали нещо повече от служебна връзка. Да, наричали са я Ика, а не Айка — подигравателно добавя тя.
— Убиецът е влязъл в къщата също като вас, покрай каменните колони, и е отворил тази врата — казва Марино и очевидно преосмисля мнението си, че търсим точно Хейли Суонсън.
— Ами ключалката? — пита Луси, посочвайки биометричната ключалка, докато си слага ръкавиците.
— Допреди няколко часа небето беше синьо. Възможно е при хубаво време да са оставяли предната врата отворена, а само вътрешната затворена — обяснява Марино, като отваря мрежа против насекоми, единственото, отделяло хората от „Дабъл Ес“ от човека, прерязал гърлата им.
— Кой казва, че са държали предната врата отворена?
Луси не вярва в това, а аз си припомням каква беше, когато си изкарваше хляба като ченге.
Докато работеше за ФБР и по-късно за Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, тя бе толкова впечатляваща, че накрая се отърваха от нея. Може би в ДНК-то на Скарпета е заложено, че не можем да работим за никого. Ние сме самотни рейнджъри, трябва да сме начело и да се набутваме право в неприятностите.
— Споменаха ми, че може това да е обяснението — отговаря Марино. — Един от работниците каза, че я е виждал отворена при хубаво време, когато много хора се мотаели и навън, и вътре.
— Лъжат — възразява Луси. — Знаят кой е.
— Добре, че си тук. Сега мога да се прибера у дома и да забравя за случая.
— Четиримата партньори са вън от града, така че кой е можел да се мотае навън-навътре? — логично пита Луси. — А и тази сутрин не беше много топло, макар че слънцето грееше.
— Има и задна врата и врата за мазето. И двете са заключени и с резета. Значи той е влязъл оттук също като вас — повтаря Марино. — Може да е имал достъп, защото отпечатъкът му е бил сканиран преди. С други думи, да е бил човек, когото познават.
— Това щеше да свърши работа, ако разполагахме с отпечатъците му. Прав си — казва Луси. — Можеш да се прибереш у дома и да забравиш.
Марино се опитва да сдържи усмивката си. Мъчи се толкова упорито да изглежда свиреп, че направо ме разсмива.
— Като имам предвид какво внимание са обръщали на сигурността, трудно ми е да повярвам, че ще оставят предната врата отключена и отворена — съгласявам се с Луси.
— По никакъв начин — добавя тя. — Провери ли какво се е записало на камерите?
— Не, по дяволите. Аз съм пълен идиот — отвръща Марино.
В просторното помещение има четири офиса в редица, които се състоят от работни места с форма на подкова с вградени бюра и шкафове.
Всяко работно място има телефон с многобройни линии и няколко монитора. Човек трябва да си представи финансови експерти, които постоянно наблюдават борсите и инвестициите. Не забелязвам нито лист хартия, нито молив, химикалка или каквато и да било следа, че някой от служителите има семейство или хоби. Представата е за прозрачен бизнес, открито общуване и другарство, но създава празно фалшиво усещане, сякаш виждам изложбена зала или филмов декор. Имам чувството, че никой не е работил тук дори преди хората да загинат.
Далеч вдясно има вита стълба от стоманени кабели и стъпала. Стената до нея е от стари тухли, по които висят модерни репродукции, а тази отсреща е с вградени шкафове от ясен. Мъжко място, на което липсва топлина и уют и е поне четиристотин квадратни метра. През отворената стоманена врата на съседната стая долитат гласове. Двамата конкордски детективи са в това помещение, което трябва да е друг офис, частният кабинет на шефа в лявото крило на сградата, където Ломбарди и помощничката му са загинали.