— Къде си? — питам.
— Оглеждам хамбара. Тук има монитори и камери за конете.
Луси намеква, че убиецът би трябвало да е видян на мониторите, ако някой ги е наблюдавал.
— Сама ли си?
— Икономката седи и гледа телевизия. А аз отивам да взема сървъра, преди федералните да се появят. Бентън тъкмо пристигна, така че и те вероятно не са далеч.
— Трябва да оставиш уликите при Ърни и да му обясниш какво точно искам да прегледа веднага.
— Нещо добро? — пита Луси.
Явно е излязла от хамбара, защото чувам дишането й, докато тича.
— В цялата история няма нищо добро — отговарям и чувам ръмженето на мощна спортна кола на паркинга.
Двигателят угасва и си представям как Бентън излиза от поршето си. Знам, че ще се поразходи известно време, преди да влезе вътре.
Стъпките на Марино са тежки, но не забързани, като приближаването на солиден влак. После той застава от другата страна на плота, хванал комплект за взимане на отпечатъци.
— Приближил се е зад нея и първо е нанесъл тази рана — посочвам му разреза на лявата страна на врага й.
— Не съм взимал отпечатъци тук, нито в задните офиси — съобщава ми той. — Не исках да го правя, преди да приключиш.
Той е наясно с рутината. Работим заедно повече от двайсет години.
— Засега не виждам никакви отпечатъци. Нито окървавени, нито от обувки — уведомявам го.
— Той трябва да е стъпил в кръвта. Бентън тъкмо пристигна и оглежда отвън.
— Не виждам нищо, което да сочи, че убиецът е стъпил в кръвта. Двата разреза на гърлото й са били светкавично бързи. А после може би се е отдръпнал и я е оставил да кърви, докато умре. След минути е била в безсъзнание.
Продължавам да гледам към прозорците в другия край на стаята, сякаш мога да видя през спуснатите щори. Мисля си за думите на Луси.
Ед Гранби ще се появи и ако го направи, ще се уверим в специалния му интерес. Да предпази хора с пари, както каза тя, докато пътувахме насам.
— На толкова зловещи местопрестъпления те обикновено стъпват в кръвта — казва Марино убедено, като насочва лъча на фенера си към пода и тъмночервената кръв. — Трудно е да го избегнеш.
— Няма следа, че е стъпил. Няма и следа, че нещо е било почистено. Там има частичен отпечатък — соча му. — Но тя е стъпила в собствената си кръв, вероятно след като е била ранена първия път.
— Джипът на Хейли Суонсън все още е паркиран в бедняшкия квартал, където живее чичо му — казва ми Марино. — И четирите му гуми са спукани. Може би от същите задници, които вандалстват наоколо. Често е паркирал скъпото си ауди там. Чичо му го казал на Мачадо. Шейсет бона, ако Суонсън го е купил ново. Имам чувството, че е правел нещо повече от това да гостува на чичо си няколко пъти седмично. Може да се е замесил с търговците на дрога там. Нали знаеш, онези, дето продават гадните дизайнерски наркотици, които вече убиха доста народ.
— Чичото не знае ли къде е Суонсън?
— Твърди, че не знае — отговаря Марино и закача фенера на колана си. — Но Суонсън излязъл пеша към осем сутринта. Казал, че се налагало да отиде някъде и щял да вземе влака. Предполагам, сега вече можем да сме сигурни кого Ломбарди е взел от гарата в Конкорд.
— Би ли извадил двата термометъра от куфарчето ми? — моля го. — Можеш да ми помогнеш да направим снимките. Там има и бележник. Тя е стояла права с лице към хладилника и е държала вратата отворена, когато той я нападнал изотзад.
— Откъде знаеш за хладилника? — пита Марино, като се навежда над куфара ми. — Откъде знаеш, че е държала вратата отворена?
— Съдя по кръвта тук — соча му капките до дръжката. — Този район е успореден на врата и брадичката й, ако е стояла до отворената врата, когато гърлото й е било прерязано. Кръвта е пръснала по ръба на вратата, което нямаше да е възможно, ако тя бе затворена, а после е омазала уплътнението, когато някой е затворил вратата.
— Кой го е направил?
— Не мога да ти отговоря.
— Мислиш, че тя може да е затворила вратата, след като я е порязал за първи път?
Марино се приближава до мен и ми подава термометрите.
— Може и да го е направила. Знам само, че някой е затворил вратата.
Предната врата се отваря и Луси се появява. Давам й пакета с уликите и тя го пъха в огромен джоб на крачола на пилотския си костюм.
— Бентън се разхожда наоколо. Останалите не може да са надалеч — казвам й.
— Ще изчезна оттук след не повече от десет минути.
— Той не е с тях. Пристигна сам — добавям.
— За да се появи тук първи — казва Луси и знам какво има предвид.