Бентън не отговаря. Продължава да гледа към офисите, където хората от ФБР се правят на заети, след като наредиха на полицаите от съвместната група да се разкарат от местопрестъплението, да се приберат у дома и да не се връщат на работа. Само един детектив от Конкорд остана с тях. Не вярвам да им е казал много. Просто се мотае там, а те го пренебрегват като дървен индианец пред магазин за тютюн. Само отстрани изглежда, че ФБР сътрудничи в съвместна операция. Доколкото въобще може да е съвместна с безскрупулно копеле като Ед Гранби начело.
— Добре сме. Пред тях сме, Бентън.
Той ме поглежда безизразно.
— Не би трябвало да сме.
— Няма значение дали трябва или не. Напред сме и ще останем напред.
Поглеждам към офисите, където Гранби и екипът му разследват „майката на всички убийства“, както се изрази Марино, след като двамата с Бентън бяха проверили всяка сграда и стая.
— Толкова са заети със заключеното в шкафовете, чекмеджетата и касите в онзи заден склад, че още не са се съсредоточили върху компютъра — добавям.
— Според мен въобще не знаят, че сървърът е изчезнал — казва Бентън. — Все още се чудят какво е станало със записващото устройство, ако въобще е имало такова.
— Няма да научат нищо от нас. Абсолютно нищо.
Затварям куфарчето си, благодарна, че Луси изчезна със сървъра, преди да се появят Гранби и агентите му.
Не споменах и дума за уликите, които са в лабораторията ми или на път натам, а ФБР не може просто да се появи и да изземе всичко. Има си определен ред и ще им се наложи да работят с полицаите от Конкорд и Кеймбридж. А ако вече разполагам със следа или ДНК, тогава ще им се наложи да работят с мен. Мога да направя процеса бавен и тежък благодарение на бюрокрацията. Няма разумна причина улики от моите случаи в Масачузетс да потеглят към националната лаборатория в Куонтико. Причината може да е само нередна, свързана с онова, което Ед Гранби реши да фалшифицира, унищожи или просто да скрие. Няма да му дам нищо, докато вече не ми е нужно.
Междувременно Луси е пред клавиатурите си, заобиколена от монитори, и търси истината. Вече е създала на Гранби повече неприятности, отколкото някога е имал в живота си. Напълно заслужени при това. Той може да върви по дяволите и наистина ще отиде там, когато свърша.
— Готова съм — казвам на Бентън.
Отнасям екипировката си до предната врата и на верандата. Радвам се, че Гранби не ме приема сериозно. Никога не ме е приемал сериозно, макар да се е преструвал, че го прави. Въпреки всички пъти, когато сме били заедно в неговия офис или в моя, на вечеря навън или у дома, той не ме познава. Нито пък познава Бентън добре.
Още нямам представа докъде Гранби е прекрачил, границата, но всеки, подправил улики, е способен на какво ли не. А и не мога да прогоня от мислите си траекторията на кариерата му. Видях пресизявлението, когато беше назначен за специален агент начело на отдела в Бостън. Чувала съм го да говори за всички важни неща, които е направил.
Когато бях главен съдебен лекар във Вирджиния, той беше помощник специален агент във Вашингтон, където разследваше корупция и жестоки престъпления, наред с други по-висши отговорности, включващи Белия дом. Дълго време след това Гранби бе бюрократ в главната квартира на ФБР, където ръководеше инспекциите в областните офиси и разследвания на националната сигурност. А миналото лято пристигна в Бостън.
Спомням си думите на Бентън, че Гранби поискал преместването, тъй като бил оттук, но сега съм убедена, че има и друга, доста по-нечиста причина. Прехвърлянето му стана миналото лято, малко след като Клара Хъмбри напусна Кеймбридж по средата на кошмарен развод. Тя се премести във Вашингтон, за да е близо до семейството си, защото не се чувстваше в безопасност. А Луси вече откри, че бившият й съпруг е имал сериозни делови връзки с „Дабъл Ес“.
Племенницата ми е намерила договори за покупко-продажба на скъпи недвижими имоти и доказателства за всякакви видове плащания и пари, размествани в различни банки и инвестиционни сметки. Тя изпраща сбити отчети на Бентън, а аз чувам как съобщенията й пристигат.
— Сигурна съм за това. Всичко ще е наред — казвам му с пресилен оптимизъм, който прикрива негодуванието и гнева ми.
38
Натоварвам оборудването си и червената торба с мръсни защитни дрехи в багажника на мощната спортна кола на Бентън.
Той го затваря и заключва с дистанционното. Минаваме пеша през паркинга и се отбиваме встрани от частния път към дърветата. Следват ливада и декари двор в точната посока, която Бентън определи по-рано. Забелязвам го да поглежда високите лампи, които светят в приглушено жълто. Охранителните камери на тях стърчат като перископи, готови да уловят всяко движение по асфалта, който избягваме, докато си проправяме път предпазливо през мъгливата тъмнина към къщата, където Ломбарди е живял сам.