— Сто милиона са дребна работа?
— Каквато и да е била уговорката, сумите от застраховката са били джобни пари за него. Но се е забавлявал, защото прочута адвокатка като Хегъл е посмяла да го съди. Гейл е била слаба и отчаяна. Той я е притежавал. И нея, и всяка технология, с която е можела да му помогне.
Всяка минута Бентън поглежда телефона си и получава информация от Луси.
— Ако не беше умряла, щяха да я обвинят в измама. Щяха да я изритат от МИТ и животът й щеше да приключи.
— Гранби наясно ли е с тази част?
— Не знам с какво точно е наясно, но ме чу какво му казах — отговаря Бентън с леден глас. — Изложих му важните факти и няма да му кажа нищичко повече. Прибрал съм се у дома за празниците, помниш ли? И сега не сме тук, освен ако не забележат колата ми.
— Страхотни следователи са, ако не са забелязали колата.
— Не забелязват нищо освен онова, което е в документацията — отвръща Бентън. — Вероятно вече са отворили сейфа, а вътре може да има бог знае какво — милиони в брой, злато, чужда валута и номера на сметки в офшорни банки. Гранби сигурно през минута говори по телефона с шефовете. Планира, интригантства и разрешава поредния тежък случай. Той е предвидим и не особено умен. Човекът, за когото трябва да се тревожим, въобще не е на радара им. Никой не го търси по определена причина. Гранби ги е отклонил.
— Фалшифицирал е ДНК. Уж е разкрил случай, който всъщност не е решен, и какво ще прави сега? Ще разчисти убийствата във Вашингтон, стоварвайки вината върху Мартин Лагос, а ще представи станалото тук като съвсем отделен случай, свързан с организирана престъпност и наемни убийци — предполагам.
— А това е съвсем нелогично и евентуално някой ще посочи грешката. Не всички във ФБР са корумпирани и некомпетентни — казва Бентън.
Истината е, че му се иска да вярва, че никой не е корумпиран.
— Не можем да разчитаме на онова, което евентуално ще стане.
— Наемен убиец носи собственото си оръжие, когато отива на работа — напомня ми Бентън. — Не оставя дрехи на местопрестъплението. Не взима омазан с кръв анцуг от една от жертвите си, за да се маскира, докато бяга като луд през тълпа хлапета на път към мястото, където е оставил колата си. Не грабва плик с пари и не го изпуска случайно в парка. Плик с кръв по него и адрес на изпращача.
Бентън внимава къде стъпва. Маратонките, които зае от Брайс, са подгизнали. Вятърът е по-студен, отколкото мислех, и всичко е мокро от дъжда.
— Това е човек вън от контрол, който не е убил хората в „Дабъл Ес“ за пари — продължава Бентън. — Може да е искал награда или благодарност, задето е очистил Гейл Шиптън, но останалите убийства са лични. Може би само Суонсън е убит случайно. Просто му е препречил пътя и толкова.
— Убиецът е човек, когото са познавали и подценявали или пренебрегвали. Хора като тези тук не отключват вратата и не обръщат гръб на човек, към когото изпитват съмнения.
— Ярост — казва Бентън. — Ломбарди е ударил този човек, за да му причини болка. Обидил го е, унижил го е и имам чувството, че е правил това и преди. Ще открием, че има история. Познавал го е. Поддържам идеята си, че никой от „Дабъл Ес“ не го е карал да убива Гейл Шиптън заради измамата, в която е била замесена. Но той бездруго не я е убил заради това.
— Обаче може да вярва, че я е убил заради това. Може да вярва, че е убил всички тях по тази причина.
— Той вярва, че мотивите му са рационални, но важното е онова, което го възбужда — отбелязва Бентън. — И може да е полудял, защото онова, което направи тук, е опасно глупаво. Изненадан съм, че безмилостен тип като Ломбарди е пропуснал всички знаци и е свършил в разлятата си по бюрото кръв.
— Арогантност. Нагъл престъпник, който се смята за недосегаем. Или пък има друга причина, поради която е приемал този тип за даденост.
— Гранби търси руски гангстер, когото да арестува, и съм сигурен, че все някъде ще намери такъв — казва Бентън мрачно.
Представям си елегантния и стегнат Ед Гранби с бляскави малки очички и дълъг нос, заострен като молив, със сресана назад коса, едва посивяла по слепоочията. Косата му е толкова съвършена, че говори за грижливо боядисване. Чувствам как негодуванието и възмущението ми се надигат. Приближавам се до Бентън и се поуспокоявам, когато се докосвам до него. Все още ни остават около петстотин метра до къщата, където свети само на първия етаж.
Проверявам съобщенията си. Екранът на телефона ми блести ярко на фона на тъмната нощ. Лампите в далечината осветяват съвсем слабо. Прочитам съобщението от Ърни Копел, който ми казва, че си е у дома и да му звънна, ако искам. Набирам номера му, докато вървим.