— Навън съм и е ветровито — извинявам се, когато той вдига телефона.
— Предполагам, че си още в Конкорд. Ние вечеряме залепени за телевизора. Всички новинарски канали се занимават със случая.
— Какво имаш за мен?
— Подранил коледен подарък. Много неща.
— Радвам се.
— Съвпадение при инструментите. Знам, че не си изненадана, защото го подозираше. И си права за мерилендския случай. Същият минерален отпечатък като този в МИТ и по утайката, от която тъкмо си взела проба в Конкорд.
— Говориш за пробите, които Луси ти донесе, нали?
— Да — потвърждава той. — Същият минерален отпечатък по якето на убития. Халитът е каменна сол и под електронния микроскоп бе очевидно, че е бил изкуствено получен чрез изпаряване на солена вода. А това ме кара да подозирам, че утайката, която намираш, е от нещо, произведено за определена търговска употреба.
— Имаш ли представа каква?
— Калцитьт и арагонитът са често срещани при строителни работи. Намират се в цимента и пясъка например. Знам, че халитът се използва при производството на стъкло и керамика, а също и за да стопява леда по пътищата. Но три от тези минерали заедно със същия отпечатък като в случая в Мериленд, а сега и в този и във всяка проба, която изследвах? Може да е нещо, което се използва в грънчарството или скулптурата, минерални пигменти в темперна боя или предназначено за специални ефекти. Под черната светлина определено ще е с цветовете на дъгата.
— Нещо за влакната?
— От Гейл Шиптън — ликра от сините влакна. Белият плат също е ликра. И това съвпада с влакната, намерени при случаите във Вашингтон. Може би при всичките случаи е използван един и същи плат. Това, което ме изненада, бе ментоловият мехлем. Не мога да определя марката, но спектралната фрагментация го идентифицира и ми взе акъла. Очевидно някой е искал нещо повече от това да прочисти синусите си. МДПВ — казва Ърни.
— Шегуваш се.
— Определено не се шегувам. Проверих пробата внимателно, но все пак не съм токсиколог. Ако не възразяваш срещу използването на още малко от пробата, предлагам течна хроматография, за да потвърдим. Между другото, от токсикологичната лаборатория ми казаха, че е същата дрога като при самоубийството миналата седмица. Онази дама, която скочи от покрива на кооперацията. Наистина опасна дизайнерска дрога, която някой продава из улиците ни. И същата, която създаде такъв хаос миналата година.
— Благодаря ти, Ърни.
— Знам, че не аз съм човекът, който да предлага идеи, но мисля, че е същият човек. Прави им нещо странно, може би ги увива в разтегателен плат и после използва нещо артистично, например рисува портретите им, след като са умрели. Кой знае, по дяволите? Пази се, Кей.
— Състезателни коне и соли за баня — казвам на Бентън, когато затварям телефона. — Предполагам, че ако искаш да се съсредоточиш силно и да изпиташ свръхчовешка енергия и еуфория, както и да съсипеш невротрансмитерите си, смесваш малко маймунски прашец с ментоловия си мехлем и често го мажеш на носа си.
— Това обяснява току-що извършеното от него. Може да обясни още много други неща. Нарастваща параноя, раздразнение, агресия и жестокост.
— Организмът му сигурно се чуди какво става. Нервен е, поти се и му е горещо, а кръвното му е скочило до небето.
Сещам се за гологлавия младеж без палто в проливния дъжд.
— Може да полудява — добавям.
Представям си как той ме наблюдава в тъмнината зад къщата и се чудя коя и каква е смятал, че съм, както и какъв е Бентън. Какви сме ние, а и жертвите му за него?
— Кошмарът на този наркотик е, че не можеш да избягаш от него, а и никога не знаеш каква доза получаваш в пакетчето — обяснявам. — Така че реакцията може да премине от кротко неспокойствие в пълна лудост и да причини мозъчни вреди. И евентуално ще го убие.
— Но не достатъчно скоро — отговаря Бентън.
Под ароматните вечнозелени кедри наближаваме осветените прозорци на първия етаж. Внимаваме за камери, както и да се уверим, че наоколо няма никого. Продължавам да поглеждам през рамо като беглец от закона.
Не виждам фарове и фенери, само тъмнината на влажната мъглива нощ и парата от дъха ни. Чувам звуците от мокрите обувки на Бентън. Преценявам, че от входа на имението до завоя покрай бараките, офиса и около къщата на Ломбарди разстоянието е почти три километра. Минаваме през зеленчукова градина, която изглежда напълно умряла. После пред нас се простират тенис корт без мрежа, барбекю и покрит за зимата басейн.
Стъпваме по нова настилка от павета, които ми се струват отопляеми. Отвъд нея има четири огромни врати от тежък метал. Бентън ми обяснява, че вътре има коли. Редки ферарита, мазерати, ламборгини, макларън и бугати, всичките с регистрационни номера от Маями. Играчки за супербогати и суперкрадци като яхти, частни самолети и луксозни апартаменти на последния етаж, те също така са начин да изпереш незаконни пари. Колите вероятно са били предназначени за пристанище Бостън и дестинации като Югоизточна Азия и Близкия изток. Поне Бентън смята така.