Приближавам се до нощното шкафче с лампа от алабастър, кристална гарафа и чаша за вода върху него и отварям чекмеджето. Вътре лежи никелиран пистолет, калибър .50, „Пустинен орел“ с достатъчно куршуми да очисти всички в имението и съседните ферми. Ломбарди не си е направил труда да се въоръжи, когато е взел Хейли Суонсън от гарата и е седнал да си бъбри с дрогирания копнеещ за захар тип, който може би се смята за наемен убиец или герой.
Затварям чекмеджето и отивам до украсената с огледала библиотечка вдясно от леглото. По рафтовете й са подредени снимки на Ломбарди от различни етапи на жестоко приключилия му живот. Младо момче, седнало на стъпалата на къща в беден квартал през петдесетте години, ако се съди по колите на улицата. Бил е рус и сладък, но вече с доста суров вид. Има много негови снимки с жени, няколко от тях прочути, в барове и нощни клубове. Следва снимка, на която седи до маса от ковано желязо в компанията на хубава мургава жена насред зашеметяваща тропическа градина в края на великолепен каменен басейн. Подозирам, че жената е съпругата му.
Виждам ги двамата и на друга снимка на фона на красива вила, която изглежда много стара и ми напомня за Сицилия. На други снимки освен двойката са и трите им деца. Момче и две момичета в началото на двайсетте на бяла яхта, плаваща в тюркоазни води. На нея Ломбарди вече е по-стар и кошмарно дебел. Тлъстото му лице и малките присвити очички изглеждат отегчени и недоволни, докато позира на тиковата палуба сред красота и разкош, които вероятно са надминали и най-лудите мечти на момчето, седнало на стъпалата в бедния квартал. Ако приемем, че Ломбарди въобще си е спомнял онова момче. Съмнявам се, че някога е мислел за него, а и надали вече е мечтаел.
Взимам снимка, която не подхожда на останалите, и я разглеждам внимателно. Огромен сив слон и млад мъж, който го къпе с маркуч и четка. Приближавам снимката към светлината и разучавам дребната, но яка фигура с торбести камуфлажни шорти, тъмна коса и празен леден поглед.
Косата ми настръхва, когато забелязвам обувките му — черни ръкавици за крака. Снимката е направена в тревист район с кокосови палми, заобиколени от телена ограда. Отвъд нея се виждат тъмносиня вода и моторница, а после и бели кораби за пътешествия. Познавам пристанището на Маями.
— Кой е този? — питам Бентън.
Той пристъпва към мен, за да погледне, после се отдръпва леко, за да не ме притеснява.
— Не знам — отговаря той. — Но трябва да научим.
— Цирк „Д’Орлийнс“ има база в Южна Флорида — казвам, като връщам снимката на огледалната лавица. — И на първи този месец е бил в нашия район. Влакът му бил паркиран няколко дни на Голямото кръстовище. Точно в средата на МИТ.
— Възможно е Ломбарди да притежава и цирка. Чудесно място за разпространяване на наркотици, пране на пари и бог знае още какво. Може да е действал и на черния пазар, където продават екзотични животни. Кой, по дяволите, знае?
Взимам няколко снимки, накланям ги, за да избегна блясъка на стъклата, и разпитвам Бентън за семейството на Ломбарди.
— Според Луси втората му съпруга е на Вирджинските острови. Вероятно тя е жената на някои от тези снимки — казвам. — Ами деца? Луси спомена ли нещо за деца?
— Ще я попитам — отговаря той и написва съобщение на телефона.
Бентън чака пред високо кристално огледало в изящна дървена рамка, резбовано с ангелчета с арфи.
Виждам картина на Лука Джордано с ковачи, а до нея — седнала жена на Андре Дерен на абстрактен фон в червено и зелено. Пиер Бонар, Сезан и Пикасо са подредени без никакво въображение на едната стена. Питам се дали са майсторски фалшификати.
— Сигурен съм, че е казвал това на всеки, който ги е виждал — обажда се Бентън. — Какво мислиш?
— Имам чувството, че съм в художествена галерия или вулгарен дворец. Не съм убедена кое точно. Предполагам, че и двете. Не знам дали картините са истински или не, но са великолепни, а той вероятно дори не ги е забелязвал. Интересувала го е само цената им.
— Този Морис де Вламинк, пред който стоиш, е откраднат в Женева през шейсетте години. Оценен на двайсет милиона — съобщава ми Бентън.