— А останалите?
— Пикасо е бил в частна колекция тук в Бостън през петдесетте години. На търг биха го продали за около петнайсет милиона. Проблемът е, че е трудно да продадеш откраднати картини, освен ако на купувача не му пука. А на много хора наистина не им пука. Шедьоври като тези се озовават в имения. Висят в яхти и частни боинги. И накрая се появяват някъде неочаквано, също като тези. Някой умира. Някой бива арестуван. Някой осъзнава, че картините са истински. В този случай става дума за всичките.
— И откъде знаеш това?
— Когато бях малък, имахме Миро във всекидневната. Един ден бе заменен от Модилиани, после от Реноар и Писаро, снежна сцена с мъж на някакъв път.
Бентън отива да разгледа картината на Вламинк, река Сена в наситени омагьосващи цветове.
— Най-дълго имахме Писаро. Бях много нещастен, когато се прибрах от колежа и бе изчезнал. Над камината имаше специално място, където се редуваха картините. Баща ми често купуваше и продаваше и никога не се привързваше към тях. Но за мен всяка картина бе като любимо куче или коте, които обичах, и всяка ми липсваше силно, така както ти липсват детското ти другарче или най-досадната учителка и дори училищният грубиян. Трудно е за обяснение.
Наясно съм с любовта на баща му към изкуството и колко пари е изкарал от него, но за първи път чувам за мястото над камината и картината на Писаро, която ужасно липсвала на Бентън.
— Бяха нужни пет минути, за да научим за тези. Изпратих снимките по имейла, преди Гранби да ме отпрати у дома — казва Бентън, като посочва телефона си, който се бе превърнал в най-доверената ни връзка с истината и правосъдието. — Малката бронзова статуетка на нощното шкафче е на Роден. Можеш да видиш подписа му в основата на левия крак. Открадната от частна колекция в Париж през 1942 година. Оттогава нищо не се е чувало за нея.
Под нея има листове хартия и разписки. Ломбарди очевидно е използвал статуетката като тежест. Презрението, което не би трябвало да изпитвам, защото местопрестъплението не е нещо лично, се засилва, когато виждам гардеробната му, претъпкана с ръчно изработени костюми, вратовръзки и обувки и стотици италиански копринени вратовръзки. В банята му плотът е от кехлибар, а мивката е позлатена. Комплектът за бръснене е изработен от слонова кост.
Задната стена отвъд душа и ваната представлява пищен стенопис. На него е изобразен Ломбарди в костюм и с вратовръзка, позиращ до великолепен арабски кон в английски обор. Зад него се вижда каменна арка, водеща към нещо, което прилича повече на тоскански пейзаж, отколкото на околностите на Конкорд. Тлъстата му ръка почива собственически на врата на коня, а налбантин в кожена престилка е наведен над задния крак на животното и оправя копитото му. Противната мутра на Ломбарди с малки студени очи изглежда вторачена в мен, когато се навеждам, за да разгледам стенописа по-добре.
На работната маса е монтирано менгеме и се виждат безброй пили, ножици и кожен ремък. Но уредът, който налбантинът държи в дясната си ръка, привлича вниманието ми и ме транспортира на място, където не смятах, че мога да се озова, докато се намирам в личните покои на Ломбарди. Внезапно попадам в обора, без да съм влизала там, и разглеждам нож с дълга дървена дръжка и късо острие с извит връх, предназначен да почисти мъртвата кожа около копитото на коня.
— Така ли изглеждаше оборът, когато двамата с Марино отидохте там? — питам Бентън, като му посочвам работната маса в конюшнята със слама по пода и дебели дървени греди на тавана.
— Не толкова спретнат и чист, а и нямаше каменна арка към лозята — сухо отговаря Бентън. — Имаше много инструменти. Името на коня е Магнум.
40
— Нож за копита — казвам и му посочвам онзи на стенописа. — Острият извит връх обяснява по-широкия и плитък разрез, който е обелил кожата на места и е успореден на дълбокия разрез, направен от правия ръб на острието — обяснявам на Бентън. — Убиецът вероятно е влязъл в обора, защото е знаел, че там лесно може да грабне нещо, което да послужи за оръжие. Невъзможно е да си представиш, че не е запознат с терена и никой не го е видял.
Прокарвам пръст по кафявата дървена дръжка в ръката на налбантина и по късото и тясно сребристо острие към извития му връх. Усещам дебелите пластове маслени бои и си представям как под душа или във ваната Ломбарди гледа същото острие, което един ден ще му пререже гръкляна.
— Не би се сетил за нещо подобно, освен ако не знаеш за него.
Представям си как изпробвам нож за копита върху балистичен желатин, за да видя какво точно прави.