Не използвам израза „полицейска държава“, защото това, от което никой от нас не се нуждае сега, когато сме изморени и стресирани, е да се обърнем един срещу друг. Бентън и аз спорим често за министерствата на правосъдието и отбраната, всеки от нас е на различна страна, но обикновено се разбираме мирно и кротко.
Ала нищо сега не е нормално и Бентън неизбежно ще трябва да срине шефа си Ед Гранби. Съпругът ми е наясно с това и е достатъчно принципен, за да съжалява, че ще се стигне дотам. Проблемът е, че ще настоява да го извърши дискретно и с достойнство. А това никога няма да стане, защото си имаме работа със змия. Луси и аз трябва да намерим начин да помогнем на Бентън да е малко по-хитър и не чак толкова благороден. Внезапно се сещам.
— Бюрото далеч не е съвършено, но кое, по дяволите, е? — отговаря Бентън, без да ме погледне. — Той ще си получи заслуженото.
— Възнамерявам да се уверя в това.
— Тази битка не е твоя.
— Службата ти иска да им предадем сървъра на „Дабъл Ес“ — предавам му онова, за което Луси тъкмо намекна. — Готова съм да го направя тази вечер, но Гранби трябва да се разпише за него. В противен случай ще протакам процедурата и ФБР няма да го получи в близко бъдеще. Съмнявам се, че ще нападнат КЦК.
— Разбира се, че не.
Бентън ме поглежда и долавям решителността му, както и силното разочарование.
— Идеята ти е чудесна — казва. — Той трябва да се появи лично.
Телефонът светва в скута ми, сякаш чака да види с какво ще се захвана. Знам с какво. Свидетели. Хора извън правоохранителните служби, но свързани с влиятелни личности. Адвокати, които не се страхуват от ФБР и дори го използват за фураж. Партньорката на Луси беше служителка на ФБР, но сега е прочута адвокатка по въпросите на околната среда. Също и Карин Хегъл, която е приятелка на губернатора и главния прокурор.
Бентън завива по улица „Лоуъл“ и прекосява бавно пешеходната пътека. Пътят пресича тъмната панделка на реката и ни отвежда към центъра на града, където ще поемем по главната улица. Докосвам Бентън по ръката и усещам движението на малки мускули, когато той сменя скоростите. После се обаждам на Луси.
— Моля те, уведоми страната, която се свърза с теб, че ще й сътрудничим с радост, стига веригата от доказателства да не се наруши — казвам й. — Това означава, че ще го предам срещу разписка на шефа на отдела им. В противен случай процедурата ще е бавна и тромава. Могат да вземат доказателството още в полунощ, защото в момента пътувам към службата. А и бих искала Сок да бъде доведен там.
Племенницата ми замълчава и се опитва да схване думите ми.
— Той е прекалено страхлив, а и убиецът е на свобода, затова реших, че най-безопасното място за всички нас е в службата. Поне докато ФБР намери издирвания или ни увери, че той вече не е в района.
Казвам това заради хората, които вероятно подслушват телефона ми. Може и да не го правят, но аз предпочитам да проявя предпазливост.
— Няма проблеми — отговаря Луси. — Ще предам съобщенията и ще минем на следващия етап.
— Точно това имам предвид. Не мисля, че при тези обстоятелства имаме избор.
— Ще уредя всичко. И ще поръчам да ни донесат храна.
Луси ще накара Джанет и Карин Хегъл да го направят, а тя ще се увери, че ако ФБР иска сървъра, Ед Гранби ще трябва да се появи в КЦК и да го получи лично от мен.
— Имам яхния и зеленчукова супа в хладилника. Също и лазаня и сос, който стана много добър. Донеси и кутия от храната на Сок, хапчетата му и едно от леглата му.
41
Сама съм в театъра за постепенно потапяне, където съм известна с язвителните си подмятания, защото да прибягваш до тази екстремна технология е равносилно на това да признаеш колко ни е провалила.
В подобни моменти съм наясно, че ако светът беше съвършен и хората не бяха ограничени, нямаше да се нуждая от специален театър, оборудван с мултитъч маси, осезаеми интерфейси, проекционно картографиране и тунелни протоколи, за да открия какво лошо или тъжно нещо е довело до трагедиите, които могат да бъдат по-добре разбрани, но не и поправени.
Както казваше баща ми, когато умираше и вече не можеше да става от леглото и да се храни сам: „Ако желанието ми беше действителност, Кей, сега щях да седя на слънце в задния двор и да беля портокал“. Мъртвият доктор Шонберг беше искал да спре мъртвата си пациентка Сакура Ямагата в желанието й да отлети за Париж на крилата, които не притежаваше. Мъртвата Гейл Шиптън си бе пожелала да разбие онова, което я бе блокирало. Но никой от тях не бе искал да е пристрастен към наркотиците, нечестен, слаб, депресиран и най-вече мъртъв.