42
Разлиствам страници от дневника, като ги плъзгам с пръсти, за да ги увелича. Показвам ги на Бентън, който тъкмо влиза в стаята, след като е прекарал последните няколко часа в лабораторията на Луси. Той се настанява на близкия компютърен стол, а аз му предавам разговора си с доктор Гайст. После го обобщавам.
— Мартин Лагос не е оставил отпечатъците от маратонки-ръкавици покрай железопътните линии. Не е възможно той да е убил майка си и вероятно си прав, че е мъртъв, откак е изчезнал, и може би е скочил от моста на Четиринайсета улица.
— Някой е съобщил за това анонимно по телефона — напомня ми Бентън.
— Той определено звучи като склонен към самоубийство и изключително уязвим.
— Вярвам, че е бил убит, определени хора го знаят и затова е било безопасно да откраднат генетичната му самоличност.
Бентън преглежда тъжните писания на Мартин Лагос, разлиствайки страниците лениво, както прави човек, когато е чел нещо безброй пъти.
— Какво би могло да свърши по-добра работа? — питам и си мисля, че Ед Гранби трябва да влезе в затвора, макар че никое наказание не ми се струва достатъчно строго за него. — Изчезнал човек, обявен за издирване, а ти си наясно, че той е мъртъв. Проблемът с предприемането на подобен ход е, че само ограничен брой хора биха разполагали с информацията.
— Гранби трябва да го е знаел, за да се захване да подправя ДНК-то. Чувствал се е абсолютно сигурен и в безопасност, за да поеме този риск.
— Той стои зад всичко това. Той е причината още седем човека да умрат — казвам и се опитвам да овладея емоциите си, в които бързо надделява желанието за отмъщение.
Разпитвам за приятеля на име Даниъл и дали Мартин е направил тайните записи, за които споменава в дневника си.
— Ако ги е направил, не разполагаме с тях — отвръща Бентън. — Но говори за тях няколко пъти чак до една седмица преди убийството на майка му. Подозирам, че сексуално предизвикателното й къпане е било записано и е подхранвало жестоките фантазии на начинаещ убиец.
— Искам да знам дали разполагаме с физическо описание на Даниъл и знаем ли къде се намира.
— Тъмна коса и очи, бял, не знам колко би тежал сега — отговаря Бентън.
— Ще е доста слаб, ако е пристрастен към МДПВ.
— Вероятно е висок около метър и шейсет и седем или метър и седемдесет, ако съдим по снимките от годишните, издания на гимназията и колежа му.
— Можеш ли да ги дадеш на Луси?
— Тъкмо го направих.
— Дребен и тъмен като младежа, който къпе слона — напомням му за снимката, която намерихме в спалнята на Ломбарди.
— Да видим какво ще направи с това Луси. Защо казваш, че не е възможно Мартин да е убил майка си? Не че се съмнявам в това, но се нуждая от всичко солидно, до което мога да се добера.
Посочвам една от снимките. Мартин духа петнайсет свещички на торта, двайсет и седми юли, 1996 година, четири дни преди да изчезне, а майка му да се удави.
— Ето затова — отговарям.
Момче, израснало прекалено бързо в пубертета, слабо и кокалесто, с големи ръце и крака, облечено в потник и торбести шорти, с щръкнали уши и късо подстригана коса, както и няколко косъмчета над горната устна. Увеличавам образа и виждаме гипсираната му дясна ръка, на която се е подписал само един човек. „Помни да не правиш онова, което ти казвам, братче. Ха! Ха! Ха!“ Приятелят на Мартин, Даниъл, е надраскал съвета си с яркочервен флумастер. До претрупания му подпис има яркосиня карикатура, нещо, което прилича на дебело слонче, правещо циганско колело.
— Мартин не е удавил майка си — заявявам убедено. — Не би могъл да хване двата й глезена с едната си негипсирана ръка.
— Изглежда сравнително силен. И при прилива на адреналин? Не мислиш ли, че е могъл да го направи и с една ръка?
— Не. Били са използвани две — отговарям и вдигам двете си ръце, сякаш здраво стискам нещо. — Раните й го показват ясно. Не я е убил, но това не означава, че не се е съгласил и не е наблюдавал убийството от най-хубавото място в къщата.
Докато разглеждам престорената усмивка и измъчените очи на Мартин, си представям как някой го снима на рождения му ден. Като се има предвид начинът, по който гледа към фотоапарата — сякаш са му заповядали, подозирам, че майка му е направила снимката.
— Знаем ли как си е счупил ръката? — питам.
— Знаем, че си е падал по скейтборда. Не мога да ти кажа нищо повече, без да призова майка му от оня свят, а в момента не ми се иска.