— Добре — отговарям.
Луси поглежда телефона си, усмихва ми се и подава листа на Бентън.
— Е? — пита го тя.
— Тъкмо се канех да се захвана с това — отговаря той.
— Бентън има лоша новина, която всъщност е добра — казва ми Луси жизнерадостно.
Забелязвам Брайс в коридора. Върви към нас и в този късен час изглежда малко изморен и смачкан, но е изпълнен с онази ококорена нервност, която виждаме наоколо, когато сме в агонията на последната трагедия.
— „Глоуб“ е тук… — започва той, когато влиза. — О, Господи! — възкликва Брайс. — Тя е ужасна за гледане. Не може ли разкараме тази снимка? — изсумтява той и отмества очи от екрана. — Казвал съм го и преди и пак ще го повторя. Ако умра, моля ви, не ме оставяйте да изглеждам така. Намерете ме веднага или никога. Сок е горе в кабинета ти. Дадох му бисквитка. В стаята за почивка има храна, а Гавин е на паркинга с изгасени фарове и тъкмо видя пристигането на ФБР. Ще го вкарам вътре, сякаш работи тук. Ще бъде страхотна история. Искам да чуе лично как настояват да получат компютъра и всичко друго.
— Брайс, говориш прекалено много — предупреждавам го.
— Плащания от десет бона месечно, уж за наемането на офис във Вашингтон. — Луси започва да ми обяснява това, до което Бентън още не е стигнал. — Трансфери до банка в Ню Йорк. А оттам са разбивани на различни суми и прехвърляни в друга банка, разбивани отново и пак прехвърляни и т.н. през последните седемнайсет години, по-точно от август 1996 година, а това със сигурност не може да е съвпадение. Можеше никога да не узнаем, че Гранби получава мангизите, които се перат, ако не беше допуснал една адски тъпа грешка. Имейл — щастливо заявява Луси. — Преди около шест месеца обядвал с инвеститор, който споменал за това в имейл до Ломбарди — обяснява тя и ми показва телефона си.
От: Дж. П.
До: Д. Ломбарди
Относно: „Гран Густо“
Благодаря, че ми уреди чудесния обед с онзи страхотен тип (егото му на служител във ФБР е огромно, а и не осъзна подигравката, когато избрах любимото си италианско заведение). Препоръчвам сметката му да бъде прехвърлена в Бостън, тъй като е започнал работа там. Скромна сума в брой, останалото в акции, облигации и т.н. Той познава човек, който може да ми помогне с проклетия проблем с ревизията. Шибани данъчни! Чао!
Тръгвам по коридора към чакалнята. Вървя бързо и престилката ми се развява. Вече дори не осъзнавам, че под нея нося дрехите, с които ходя на местопрестъпления. Толкова съм изтощена, че макар и напълно будна, се движа бавно.
— Не мисля, че ти или Марино можете да го арестувате веднага — казвам на Бентън.
— Той ще отрече всичко.
— Разбира се.
— И до сутринта ще си има адвокат.
— Не ми пука. С него е свършено, Бентън.
Искам да се уверя, че срутването на Гранби ще стане обществено достояние.
Бентън ме поглежда и виждам, че е категоричен в решението си как да постъпи. И макар да би трябвало това да му достави удоволствие, знам, че не е така.
— Никой адвокат не може да го спаси. И никой от властните му приятели във Вашингтон няма да си мръдне и пръста за него — добавям и замълчавам, когато стигаме до чакалнята.
Рон е в кабинета си и прозорецът му е отворен. За момент се стряскам от Гранби и антуража му от агенти. Той изглежда изморен, но любезен, сякаш, осъзнал, че е на моя територия, ми е благодарен, задето съм го приела. Тримата агенти в панталони с безброй джобове и униформени якета стоят зад него. Усещам, че Ед Гранби е уплашен, а не бях очаквала това.
Чудя се дали подозира, че Луси е проникнала в сървъра на „Дабъл Ес“. После решавам, че той е наясно какво ще стане. Не е наивен и познава Луси и на какво е способна. И независимо дали е сигурен, че тя е намерила инкриминиращата информация, изглежда очаква най-лошото. Така става с виновните като него. За всеки открит грях имат поне още стотина скрити.
— Извинете за неудобството — казва ми той, без да поглежда към Бентън.
Гранби няма представа кой е Брайс, нито младият брадат мъж до него, облечен в карирана риза, пуловер, джинси и маратонки.
Луси минава покрай нас на път към асансьора. Чувам отварянето на вратата му.
— Очевидно това е важно разследване на престъпници с бели якички и ви благодаря, че откликнахте на нуждата ни да отнесем компютъра на „Дабъл Ес“ в нашата лаборатория — казва ми Гранби. — Помощта ви е оценена — заеква той нервно, прекалено любезен и пресилено усмихнат.