Гранби е толкова шашнат, че дори не забелязва как младият брадат мъж в карираната риза енергично си води бележки, а красивата руса жена до Луси държи касетофон. Всъщност Джанет спомена няколко пъти, че записва разговора и ако някоя от страните откаже да приеме това, трябва да го заяви веднага, защото в противен случай се приема, че е съгласна. Гранби не проговаря, но аз го правя. Съобщавам му, че Джанет и Карин са адвокатки и му обяснявам защо са тук сега.
— Веществените доказателства свързват убийствата на Гейл Шиптън, Хейли Суонсън, Доминик Ломбарди и Ядвига Каминска с вашингтонските въпреки твърденията ти, че не е така — казвам, а той ме поглежда шокирано. — Влакна, минерален отпечатък, а едва сме започнали. Освен това съм наясно с факта, че ДНК профил в КОДИС е бил фалшифициран. Пробата, по която си изготвил профил, уж профила на Мартин Лагос, всъщност е от жена, смесица от течности, включително менструална кръв.
— Ще се справим с това чрез подходящите канали. Моите канали. Определено нямам доверие на твоите, нито на нищо, свързано с теб — обажда се Карин Хегъл, като го поглежда строго, а после и агентите зад него. — Вече оставих съобщение на главния прокурор — добавя тя и в този миг Гранби побягва.
Листът с обажданията отлита към пода, когато той се втурва през вратата към халето и я отваря с такава сила, че тя се удря в стената. Стига до паркинга, където Марино тъкмо слиза от джипа си. Когато Марино вижда как всички ние изскачаме от сградата, той реагира като опитно ченге.
— Хей! Накъде бързаме толкова? — вика той високо към Гранби, който тича към колата си.
С няколко едри крачки го настига, сграбчва го за колана и го вдига от асфалта. Гранби размахва ръце безпомощно, докато Марино го опипва със свободната си ръка, за да провери дали носи оръжие. Намира пистолет в презраменен кобур под сакото на Гранби и го подава на Бентън.
— Ще те пусна на земята, когато престанеш да се гърчиш — нежно казва той на агента.
— Разкарай си шибаните ръце от мен! — изврещява Гранби, но агентите му не правят нищо, за да попречат на Марино.
Стоят отзад и наблюдават унижението на шефа си с безизразни лица. Достатъчно умни са, за да знаят на чия страна да застанат.
— Кажи ни кой е и къде е, Ед — нарежда му Бентън, като се доближава до него на добре осветения паркинг, пълен с бели служебни ванове. — Не е Мартин Лагос, наясно сме с това въпреки опитите да стовариш вината върху него. Подозирам, че той не е жив, за да се защити. Всъщност сигурно е мъртъв, откакто изчезна. Ти ли помогна да се отървете от него, или другарчето ти Даниъл Мърса свърши работата?
Гранби го зяпа безмълвно от неудобната си позиция. Ръцете и краката му са напълно отпуснати, сякаш е увехнал. Марино го оставя на земята, но продължава да го държи за колана.
— Къде е той? — пита Бентън. — Искаш ли да убие още някого?
Гранби го поглежда равнодушно.
— Наистина не ти пука, нали? — разочаровано отбелязва Бентън.
— Върви по дяволите — мрачно изсумтява Гранби.
— Имаш възможност да оправиш нещата — напомня му Бентън, но знам, че Ед Гранби няма да се трогне.
Познавам отчаянието, което превръща сърцето в ледена пустиня, студена като космоса. Знам накъде води това и къде свършва.
44
Пет дни по-късно,
Маями, Флорида
Свирка на влак изпищява тъжно някъде на запад от мен.
Различен влак, който чувам на друга линия, а не яркочервената циркова композиция със златни букви, паркирана на релсите до паркинга, до снощи претъпкан с хора, дошли да се повеселят с акробати, клоуни, дресьори и разбира се, лъвове, тигри, камили и най-вече слонове, по-малки от африканските, но големи, сиви и тъжни.
Бездомник на име Джейк, който се мотае зад цирка често, обяснява на мен и Луси причината слоновете да се полюшват от едната на другата страна. Те се опитват да се докоснат един друг, защото са самотни, а когато ги отведат на широки празни пространства, тръбят весело и се бутат игриво като деца. Добри са към майките си, грижат се един за друг и могат да сигнализират на стадото си отдалеч с вибрации и миризми, които човешките сетива не улавят. Слоновете били много интелигентни и чувствителни и той ги бил виждал да плачат.
Новият ни приятел ни обясни, че ако им бъде позволено да живеят свободно като него, можем да ги използваме да намираме вода в пустинята и да прогнозираме земетресения, цунами и всякакви опасности, включително зли хора, а ако следваме примера на слоновете, ще можем да се справяме по-добре със смъртта. Споменах, че ще е чудесно, ако хората уважават смъртта повече и не се страхуват толкова от нея, но не казах с какво си вадя хляба, нито че имам основателна причина да знам доста по въпроса.