В огромния събърбън на Даниъл Мърса могат да се настанят девет човека, ако той не беше свалил всички седалки освен двете предни. Видях снимките на колата му вчера. Между предната и задната част има преграда, облицована с черен мокет, а зад нея е студиото му, празно пространство, боядисано в черно и шумоизолирано. Там е душал жертвите си и е правел смъртни маски от глина, преди да разположи труповете в подходящата поза. Едната ръка протегната и свита в китката, също като Габриела Лагос, след като я удавил във ваната, а после увил трупа в дълга бяла хавлия.
Глината изсъхвала по същото време като настъпването на ригор мортис и той обличал последната си жертва в бикините на предишната. А когато пристигал на избраното място, завличал зловещия си товар на бамбукова носилка, която държал в автомобила за убийства, както го нарича Марино. Той и Бентън откриха пъстри чорапи от ликра, найлонови пликове от магазин „Октопод“, дизайнерска лепенка, няколко електрошокови палки и бяла въздушна коприна, която също съдържа ликра. Дългите специални платове са инструмент на акробати като Даниъл, които падат, люлеят се и висят от тези коприни и ги използват да летят под купола, изпълняващи опасни номера, които въодушевяват публиката им.
Сред вещите на Даниъл бяха намерени и стотици жестоки порнозаписи, включително неприличното къпане на Габриела Лагос, докато синът й Мартин наблюдавал от клозета. Бяха записани и няколко минути от удавянето й. През годините Даниъл Мърса прехвърлил филмотеката си на дискове, а после и на таблета си. Имал си и страхотна колекция истории и записи за прочути жестоки бандити, включително някои, за които е писал Бентън.
Няма съмнение кой е Столичния убиец и какво точно е извършил, но продължавам да се изненадвам от факта, че колегите му от цирка никога не са задали въпроси за странното преобзавеждане на джипа му и ярките керамични маски във вагона, където е живял в продължение на години. Но пък светът му не е съвсем обикновен. Той се облича в костюми и се гримира, преди да излезе на арената, за да се метне върху кон, да прави салта по гърбовете на слонове или да виси опасно от копринени въжета.
— Мога да те взема, ако ми кажеш откъде. — Луси все още увещава Джейк да се наслади на коледната вечеря заедно с нас. — Няма да ти е много забавно с баба и те съветвам напълно да пренебрегваш майка ми.
— Е, това е адски съблазнително — отбелязвам, като поглеждам червения влак, където Бентън и Марино довършват работата си.
— Добре — съгласява се Джейк и подава на Луси зеленото цвете, което прилича достатъчно на хибискус, като се има предвид, че е изработено от палмови листа. — Можеш да ме вземеш оттук по всяко време, стига да има къде да прибереш колелото ми.
— Мога да го побера в колата. Но трябва да ми кажеш час.
— Определям времето най-вече по слънцето.
— В колко часа ще ядем на Коледа, лельо Кей?
— Зависи от майка ми.
— Всичко зависи от баба — изсумтява Луси недоволно.
— През повечето време съм тук, така че за мен няма значение — казва Джейк, който има нещо наум, но не иска да го сподели. — Предполагам, че утре е Коледа. Нямаше да се сетя. За мен всичко опира до климата. Къде да отида, когато вали, а и не обичам светкавици и гръмотевици.
— Идват — съобщавам и скачам от стената.
— Англичаните ли? — шегува се Джейк, но лицето му помрачнява от някакъв копнеж, който не мога да разтълкувам.
— Марино иска ребърца — прочитам последното съобщение. — Пита кое е най-доброто място. Препоръчах му „Шортис“ на шосе Саут Дикси.
— Джанет може да вземе храната — предлага Луси.
— Не, Марино ще предпочете сам да отиде. Осветени реклами на бира, колела от каруци, кравешки черепи и седла навсякъде. Точно от любимите му места. Може никога вече да не го видим.
— Знам къде можете да хапнете най-прясната риба, която някога сте вкусвали — обажда се Джейк и тогава разбирам какво става с него.
— Аз съм в настроение за миди, но да са тъкмо извадени от черупките и в студена солена вода — казвам и виждам как Бентън и Марино тръгват към нас. — Също и жълтоперка на грил с прост японски сос. Трябва да е съвсем лек, ако рибата е прясна — заявявам на Джейк, сякаш му давам поръчката си.
— Тръгнете по Шеста улица към река Маями. Само на десет минути оттук.
— Можеш ли да ми покажеш? — питам, макар да познавам околността добре.
— Разбира се — усмихва се Джейк.
Къщата на майка ми е на двайсет минути път с кола от центъра, когато движението не е претоварено. Извадили сме късмет и сега е точно така.