Ще се видим с Бентън и Марино, след като те вземат ребърца, зелева салата, царевица и каквото друго Марино реши да поръча в „Шортис“, прочут с тексаското си барбекю ресторант с огромен комин отзад, единствения оцелял, когато сградата изгоря до основи през седемдесетте години. Ходила бях в оригиналния ресторант няколко пъти като дете, обикновено на рождения ми ден, когато здравето на баща ми още беше добро и той си изкарваше хляба в малката бакалничка.
Карам по булевард „Гранада“ до Коръл Гейбълс, където зеленината е богата и гъста. Виждам покрити с бръшлян коралови стени от началото на двайсетте години и високи живи плетове и плътни бариери от сливови дървета с ароматни бели цветове и остри клонки. Имената на тесните тихи улички са изписани с черно върху белите бордюри, а светлият тротоар е засенчен от огромни дъбове с гъсти корони и фикусови дървета с дебели корени, които напукват улици, тротоари, басейни и съсипват водопровода.
Къщите тук варират от малки бижута до средиземноморски вили и палати с колони. Малкото богато градче с около петдесет хиляди жители е мястото, където идвахме да зяпаме по това време на годината, когато баща ми беше достатъчно здрав, за да ни закара да погледаме коледните украси, които бяха много впечатляващи. Спомням си зимни сцени със снежни човеци, огромни дядоколедовци в шейни с еленчета по покривите и толкова много пъстри лампички, че светлините се виждаха от километри. Колата на баща ми беше шевролет модел 1950 година, бял, с лъскави брони. Помня миризмата на напечената от слънцето тапицерия, когато пътувахме с отворени прозорци.
Къщата на майка ми няма да бъде включена в коледните обиколки с електрическите свещи на прозорците и малкия лимонов кедър в саксия, който намерих в магазин за органични продукти. Оставена сама, майка ми не вдига пръст, за да украси или сготви, а сестра ми обикновено наема някого да свърши тези работи, в зависимост от финансовото положение на настоящия й любовник. Е, поне мама няма да се впечатли от вида на бездомника, когото сме поканили на вечеря или няколко вечери. Никога не забрави какво е да си беден, за разлика от Доръти, която е лишена от памет и има комични тежкарски маниери.
Завивам наляво по авеню „Милано“, къщата й е на ъгъла. Построена е от бял гипс с червени плочи на покрива и гараж за една кола, приютил хондата, която ми се иска мама вече да не шофира. Виждам дървените щори на преден прозорец да помръдват, което означава, че майка ми проверява кой е пристигнал. Безброй пъти съм й обяснявала, че след като покаже ясно, че си е у дома, ще бъде много по-трудно да не отвори вратата, но не иска да ме послуша. Разбира се, Луси и аз се уверихме, че си има шпионка и алармена система, включително камери отпред и отзад, но тя не ги проверява. Предпочита да наднича през щорите, както е правила през целия си дълъг и тежък живот.
Паркирам на частния път, достатъчно дълъг, за да побере една кола, и Луси, Джейк и аз излизаме навън.
— Кого сте довели?
Гласът на майка ми изпреварва появата й, друг стар навик.
— Не е онзи ужасен човек, когото всички търсят, нали?
— Не, майко — отговарям. — Той беше заловен и е в затвора.
Отварям вратата докрай. Майка ми е в същата домашна рокля, с която беше облечена вчера, бяла, с големи пъстри цветя. Едрите цветя я карат да изглежда още по-ниска и широка, бялото прави косата й не толкова бяла, а кожата й — почти сива. Но няма смисъл да казвам и дума и никога не го правя, освен ако не става дума за хигиена, което е твърдо рядко.
— Защо Луси е облечена така? — пита майка ми, докато влизаме в къщата с хладилна чанта, пълна с риба.
— Същите дрехи, с които бях сутринта, бабо. Спортни шорти и тениска.
— Не разбирам защо имаш нужда от толкова много джобове.
— За да крада, както ти ме научи. Какво стана с Джанет и кучетата?
— Вършат си работата в задния двор. Надявам се, че тя ще почисти. Три кучета? Къщата ми не е достатъчно голяма. А Куинси не спира да дъвче разни неща. Защо пък някой би кръстил кучето си на онзи тъп телевизионен сериал?
— Къде е мама?
— Отиде на маникюр. Или на фризьор. Кой може да помни?
— Съмнявам се, че Как-му-беше-името успява да се справя с нея — отбелязва Луси. — Толкова е стар, а все още яде като змей. Няма да е красиво, когато гумената лента около стомаха му се съдере. Но предполагам, че е богат. Тя няма да го доведе тук, нали?
— Това е Джейк — представям новия ни приятел и взимам хладилната чанта от него.
— Как сте, госпожо? — любезно пита той и подава на майка ми изработено от него цвете.
— А, това е чудесно. Какво е?