Сядам на килима, а той влиза и затваря вратата. Куинси се тегли към мен, опашката му се върти лудо и се удря в поставката за чадъри. Марино, или както Луси го нарича, Кучешкия шофьор, дръпва каишката му и му заповядва да седне. Куинси не се подчинява.
— Седни — твърдо повтаря Марино. — Долу — добавя той отчаяно.
— Какво друго знаем за случая освен онова, което ми описа по телефона?
Сок седи в скута ми и трепери, защото знае, че излизам.
— Нещо ново за Гейл Шиптън, ако тя е жертвата?
— В задната част на бара има тясна уличка с малък паркинг. Обезлюден, а някои от лампите не светят — отговаря Марино. — Очевидно е отишла там, за да говори по телефона. Намерих го заедно с една от обувките й.
— Сигурни ли сме, че са нейни? — питам, като си обувам черните войнишки ботуши, които са добре подплатени и непромокаеми.
— Телефонът със сигурност е нейният — казва той, като вади кучешка бисквита от джоба си, отчупва парче, а Куинси сяда, готов да се хвърли напред.
— Какво стана с онези бисквити, които ти дадох? Връчих ти цял кашон с бисквити от сладки картофи.
— Свършиха.
— Даваш му прекалено много.
— Той все още расте.
— Ако продължаваш да го глезиш, ще порасне, ама на ширина.
— А и чистят зъбите му.
— Ами пастата за зъби, която ти направих?
— Куинси не я харесва.
— Телефонът на Гейл не е ли обезопасен с парола?
— Имам си трик, който ми помага да се справя с това.
Луси. Марино вече използва старите номера на племенницата ми, а всички знаем, че тези номера невинаги са законни.
— Внимавай с онова, което може да не поискаш да обясняваш в съда — съветвам го.
— Хората не питат за това, за което не знаят — отговаря той, показвайки ми ясно, че не иска да слуша съветите ми.
— Предполагам, че си поискал проби за ДНК и пръстови отпечатъци от телефона.
Не мога да се удържа да не му говоря по същия начин, както правех, когато ми беше подчинен. Няма дори и месец оттогава.
— И от телефона, и от калъфа му.
Надигам се от пода, а той ми показва снимка на смартфон в солиден черен калъф на мократа улица до контейнера за боклук. Мисля си, че не е типичният калъф за смартфон, а непромокаема, устойчива на удари твърда кутийка с падащи екрани. Луси нарича тези калъфи „военни“. И аз, и тя имаме такива, а тази подробност ми казва нещо важно за Гейл Шиптън. Обикновеният човек не слага телефона си в подобен калъф.
— Разполагам с историята на обажданията й — казва Марино и ми обяснява как е изтръгнал паролата и другите данни, използвайки ръчен анализатор, какъвто не би трябвало да притежава.
Изобретение на Луси. Мобилен скенер, който тя модифицира, за да улесни хакерските си операции. Остави племенницата ми сама с компютъра или смартфона ти, и за пет минути тя ще притежава живота ти.
— Последното обаждане от Гейл вчера следобед е било в пет и петдесет и три — казва Марино и приковава очи в чантичката около кръста ми. — Карин Хегъл, която тъкмо изпратила съобщение на Гейл да й се обади. Кога, по дяволите, започна да носиш оръжие?
— Карин Хегъл, адвокатката?
— Познаваш ли я?
— За щастие не съм водила големи дела, така че не я познавам добре. Но съм я срещала няколко пъти.
Последния път се видяхме в съда на Бостън и се опитвам да си припомня юга беше това. По-рано този месец, може би преди две седмици. Сблъскахме се в кафенето на втория етаж и тя спомена, че била в съда за предварително изслушване. Ставало дума за някаква компания за управление на финансите, която тя описа като „банда гангстери“.
— Изглежда Гейл е напуснала бара и е отишла на паркинга отзад, както ми разказа приятелката й Хейли Суонсън — продължава Марино. — Гейл отговорила на обаждането на човек с блокиран номер и сигурно е излязла навън, за да чува по-добре. В разпечатката за разговорите й се казва само, че номерът е на непознат мобилен телефон. Разговорът продължил седемнайсет минути.
Той дава на Куинси още едно парче бисквита.
— Гейл приключила този разговор, когато получила съобщението на Карин Хегъл. Опитала се да й звънне и това обаждане продължило само двайсет и четири секунди, което е интересно. Или не я е хванала и само й е оставила съобщение, или са я прекъснали.
— Трябва да се доберем до Карин Хегъл — казвам и внезапно започвам да се притеснявам. — Тя ми каза още нещо, когато се видяхме в съда преди няколко седмици. Спомена, че не живеела в дома си. Реших, че се е преместила на тайно място, където да остане, докато приключи делото. Призна ми, че за нея не било безопасно да спазва обичайната си рутина. Пошегува се, че за някои хора щяло да е адски удобно, ако тя внезапно катастрофира, но очевидно не й беше до смях. Добави, че просто ме предупреждавала, в случай че се появи в службата ми без назначена среща и в хоризонтално положение. Според мен това също не беше смешно. Въобще нямаше нищо смешно.