— Хибискус. Също като онези, които растат пред къщата ви.
— Те не са зелени. Трябва ли да го сложа във вода?
Отнасям хладилната чанта в малката кухничка с теракотени плочки. До хладилника виси картина, на която Христос се моли в Гетсиманската градина. През следващия половин час мия филета от риба тон и правя марината от соев сос, пресен джинджифил, японско вино за готвене, саке и олио. Оставям рибата в хладилника, вадя бутилка студено бяло вино и когато я отварям, усещам аромат на грейпфрут и цветя. Наливам си една чаша и започвам да готвя.
— Мога ли да помогна?
Джанет стои до вратата, руса, с яркосини очи и загоряла от слънцето. Сок и Джет Рейнджър са до нея, а после вътре се втурва и Куинси и ме шибва с опашката си, която върти жизнерадостно.
— Има място само за един човек — усмихвам й се. — Какво ще кажеш за чаша вино?
— Не още.
— Би ли отвела приятелите ни някъде, моля те?
— Хайде, Куинси. Да вървим, момчета — им подсвирва тя и пляска и те се втурват след нея.
Накълцвам миди, зелени чушки, целина и чесън. Чувам гласове от всекидневната. Луси, Джанет, майка ми и новият ни приятел си бъбрят весело, сякаш са близки от сума ти години. Гласът на мама е доста силен, което се дължи на бавното й оглушаване. Слуховите апарати, които й купих, обикновено стоят на плота в банята до различните пасти и четки за ченетата й. А когато е сама, както е през повечето време, носи една и съща домашна рокля и не й пука дали чува, или зъбите й са на мястото си.
Изстисквам лимони и вадя фритюрника от шкафа, когато чувам предната врата да се отваря и долавям уханието на ребърцата, донесени от Марино, големи бели торби с надпис „Барбекю Шортис“ в яркочервено и карикатура на каубой с огромна шапка, в която има дупка от куршум.
— Вън, вън, вън! — викам, като взимам торбите от Марино и го изпъждам от малката кухничка, която не може да побере и двама ни. — Не мисля, че си купил достатъчно.
— Имам нужда от бира — отвръща той и тогава забелязвам странното му изражение, а после виждам същото и на лицето на Бентън, когато застава до вратата.
— Когато ти остане свободна секунда — казва ми Бентън и разбирам, че нещо се е случило.
Избърсвам си ръцете и поглеждам двамата мъже в джинси, закопчани догоре ризи и тънки якета, които прикриват пистолетите им. Лицето на Марино е обрасло с четина и зачервено от слънцето, а Бентън има същото изражение както винаги, когато нещо се обърка.
— Какво има? — питам ги.
— Изненадан съм, че не са ти звъннали от службата — казва Бентън.
Проверявам си телефона и виждам имейл от Люк Зенър, който не бях забелязала, докато купувах риба, шофирах и говорех с майка ми. Пише ми, че всичко е под контрол и да не се тревожа. Нямало да започне аутопсията до късно тази вечер, когато главният съдебен лекар на въоръжените сили, генерал Бригс, пристигне там. Той ще долети от въздушната база в Доувър, за да помогне при аутопсията и да влезе в ролята на свидетел. Неприятна работа за Бъдни вечер. Но те ще се погрижат за всичко и ако имат късмет, утре всички ще имат свободен ден. После Люк ми пожелава весели празници.
— По-добре е, че си вън от града — заявява Бентън и после ми разказва малкото, което знае.
Всъщност няма какво толкова да се знае. Рядко има, когато някой вземе простото решение да сложи край на живота си.
Ед Гранби изчакал жена му да отиде на аеробика днес към четири следобед. Заключил всички врати на къщата им в Бруклайн, спускайки резетата, така че да не могат да бъдат отворени отвън. Не искал да позволи на жена си да си влезе и да го намери първа. После изпратил имейл на заместника си, близък приятел, в който го молел да отиде веднага в дома му и да влезе, като счупи прозорец в мазето.
Имейлът на Гранби бил препратен на Бентън и той ми го показва в кухничката на майка ми.
Прощалните думи на Гранби бяха:
Благодаря ти, приятелю. С мен е свършено.
Слязъл долу в мазето, метнал въже над горната рамка на уред за тренировки, увил кърпа около врата си, седнал на пода и се обесил.
— Елате — казвам, като изключвам фритюрника и грабвам бутилката вино и две чаши.
Бентън и аз излизаме от кухнята, минаваме покрай всички във всекидневната, където купчини подаръци от лудешкото ми пазаруване заобикалят малкото дърво.
Сестра ми Доръти тъкмо е пристигнала, облечена в прилепнал панталон от фалшива крокодилска кожа, блуза с огромно деколте и тежък грим, който я прави да изглежда точно такава, каквато не иска да е. По-стара, по-отпусната, с огромни изкуствени гърди, кръгли и твърди като баскетболни топки.