— Вярвам, че ще пийна — казва тя, като поглежда виното, но аз поклащам глава отрицателно. — Е, добре, май ще се наложи да се обслужа сама.
— Да, дойдохме тук само за да ти прислужваме — обажда се Луси.
— И така трябва да е. Аз съм ти майка.
Луси не започва да се заяжда с нея, както прави обикновено. Очите й са приковани в мен и Бентън. Отварям вратата и усещам колко приятен е късният следобед. Виждам дългите сенки в малкия двор на майка ми. Не е дворът от детството ми и винаги си припомням това, когато дойда тук и не разпознавам нищо. Нито растенията, нито къщата и мебелите. Всичко е ново и бездушно.
Тревата е тучна под краката ми, а въздухът е прохладен. Портокаловите и грейпфрутовите дървета са отрупани с плодове. Сядаме на плетени градински столове близо до градинката с камъчетата, украсена с палми и малки статуи — ангел, Богородица, агънце, и заобиколена от слънчогледи.
— Значи това причинява Гранби на семейството си в деня преди Коледа — казвам, като наливам чаша вино и я подавам на Бентън. — Не изпитвам никакво съжаление към него. Но съжалявам семейството му.
Облягам се назад и затварям очи. За миг виждам лимоновото дръвче в двора на майка ми, когато бях малка. Не сме в същия двор, нито в същата част на града. Бентън се протяга към ръката ми и сключва пръсти с моите. Слънцето блести в огнено оранжево над покрива на съседите. Не говорим. Няма какво да се каже по въпроса. Случилото се не е голяма изненада. Седим кротко, пием и се държим за ръце.
Когато повечето вино е изпито, дворът е съвсем сенчест, а слънцето е само лека портокалова сянка на потъмняващото небе, Бентън ме уведомява, че е знаел, че Гранби ще се самоубие.
— И аз смятах, че може да го направи — отговарям.
— Знаех го, когато Марино го вдигна за колана — казва ми той. — Видях в очите му, че нещо важно е изчезнало и никога няма да се завърне.
— Там никога не е имало нищо, което да се завърне.
— Но аз го видях и не направих нищо.
— Какво можеше да направиш?
— Нищо — признава той.
Ставаме, за да влезем вътре, защото захладнява, а ако пия повече, ще бъда опасна около фритюрника и грила.
Бентън ме прегръща нежно, а аз обвивам ръка около кръста му. Тази година грейпфрутите са огромни и бледожълти, а портокалите — едри и сочни. Вятърът разлюлява дърветата в двора, за чиято поддръжка плащам, но под които рядко сядам.
— Да оставим Доръти да дрънка за себе си, така че да не се налага да говорим за нищо — предлагам, докато се качваме по стълбите към вратата.
— Това е най-лекото разрешение на проблема — усмихва се Бентън.