— Иди си свърши работата — казвам му твърдо. — Всичко е наред. Аз съм тук.
Търся източника на онова, което го е уплашило.
Какво има? Миеща мечка? Бухал? Катерица?
Вслушвам се внимателно, но не чувам нищо освен силното плющене на дъжда, докато се оглеждам от безопасното си място. През отворената врата прониква светлина, която осветява слабо мократа кафява трева, листата и формата на кръглата ниска каменна ограда около магнолията в средата на двора. Над мен френският прозорец със стъклописа блести ярко на фона на тъмната къща. Искрящите му цветове привличат вниманието и говорят дали съм си у дома, или излизам с кучето.
Със същия успех направо мога да уведомя всекиго с лоши намерения. Май ще е по-разумно да загасям лампата горе. Но отказвам да го направя. Ярките цветове и митичните животни ми доставят удоволствие и ме успокояват. Няма да позволя да ме ръководи нелогичен страх. Няма да позволя на лошите хора и дори на мислите за тях да ме лишат от още повече неща.
— Какво става? О, за бога, ела.
Отдръпвам се от вратата и Сок ме следва в двора. Муцуната му докосва задната част на коляното ми.
— Хайде — повтарям.
Звуча спокойна и смела, но не се чувствам такава.
Съзнателната част на мозъка ми казва, че всичко е наред, но друга част от него твърди, че нещо не е. Чувствам го силно. Талази дъжд разлюляват тежките клони и листата на магнолията. Пулсът ми се ускорява. Бурята бушува по покрива и огъва храстите, а аз реагирам физически на нещо, което не мога да определя.
От другата страна на задната ограда пада камъче или парче тухла и скалпът ми настръхва, а коленете ми омекват. Но тези дни на силна уплаха, която ти пречи да дишаш или да се движиш, са далеч назад в детството ми. Преживях и видях прекалено много, а това е втвърдило някаква примитивна част в мен, която вече не се паникьосва. Отварям чантичката и вадя пистолета. Вдигам си качулката и завеждам Сок до каменната ограда около магнолията. Храстите са наблизо.
— Хайде, давай. Аз съм тук — уверявам го и той се мушва под храстите, приковал очи в мен.
Тежки студени капки дъжд тропат по непромокаемата качулка на главата ми. Стоя неподвижно и се оглеждам. Наблюдавам оградата. Слушам и чакам. Сещам се, че не съм вкарала куршум в цевта и ще е трудно да дръпна предпазителя. Пистолетът е мокър. Беше тъпо от моя страна, че не свалих предпазителя, преди да изляза. Сок внезапно се хвърля към отворената врата. Следвам го, без да обръщам гръб на оградата, която отделя двора от имота зад него.
Чувствам магнетична сила, зловещо присъствие в тъмнината зад стената, достатъчно близо, за да мога почти да го помириша. Остра мръсна миризма на електричество като при късо съединение. Същата миризма, която хората усещат, преди да получат пристъп, но аз си въобразявам. Няма друга миризма, а само тази на гниещите листа и озона от дъжда. Водата плющи неуморна, а студеният вятър не спира. Каквото и да се е движило, в момента е тихо и неподвижно. Физиката размества нещата. Мисля си за монета, която си видял за последен път на тоалетката и внезапно откриваш на килима.
Оглеждам се наоколо и не виждам нищо необичайно. Влизам си вкъщи, затварям вратата и я заключвам. Поглеждам през шпионката към празния мокър двор, после избърсвам Сок с хавлия, похвалвам го за добре свършената работа, избърсвам и пистолета и го прибирам в чантичката си. Поглеждам отново през шпионката и по рефлекс слагам ръка на бравата. Правя го, преди да осъзная какво виждам.
Фигурата от другата страна на стената е млад мъж, дребен, може би момче. Почти сигурна съм. С непокрита глава и светла кожа. За миг той гледа право към задната врата и мен зад нея. Виждам бледата плът и тъмните вдлъбнатини на очите му. Отварям вратата широко и той побягва.
— Хей! — изкрещявам.
Той изчезва така внезапно, както се появи.
Влизам в кухнята с уреди от неръждаема стомана и старинни полилеи от алабастър и кехлибар.
— Какво стана? — пита Марино, като си налива чаша газирана вода.
Явно предполага, че съм крещяла на Сок, който се отправя към купичките си и сяда на постелката до тях.
— Имахме посетител — отговарям. — Вероятно млад мъж. Бял, тъмнокос, може би хлапе. Беше зад стената и може да е стоял там през цялото време, докато бяхме на двора. После избяга.
— В твоя имот ли беше?
Марино оставя чашата и бутилката, сякаш се кани да се втурне към двора.
— Не.
Чувствам се изненадващо спокойна, едва ли не доволна, че подозренията ми са се потвърдили. Не си въобразявам разни неща.
— Беше от другата страна на стената, в двора на съседите — отговарям, като оставям мократа кърпа на шкафа.