— Значи не е виновен в незаконно проникване в чужд имот. Поне не в твоя.
— Не знам какво правеше.
— Сигурна ли си, че не е бил съседът ти?
— В този час и в това време? А и защо съседът би се крил зад стената и избягал? Този човек не ми се стори познат, но все пак не го огледах добре.
Отварям чантата си и вадя портфейла, акредитивите ми на съдебен лекар и ключовете си.
— Млад мъж, който не изглежда местен. Сигурна ли си?
— Не съм сигурна в нищо освен в това, което тъкмо ти казах.
Намирам значката си от КЦК, в която има вграден чип за идентификация, и я окачам на каишка в пластмасовото й калъфче.
— Но през последните няколко дни, откак се прибрах у дома, изпитвах странното чувство, че някой наблюдава къщата. А и Сок беше неспокоен и уплашен.
Марино замълчава за момент и обмисля възможностите си. Би могъл да излезе навън в дъждовната нощ и да потърси човека, но не е било извършено престъпление, или поне ние не знаем. А и съм убедена, че натрапникът е изчезнал отдавна, и го споделям с Марино. Обяснявам му, че човекът побягна към Академията по изкуства и науки, чийто имот е горист, а на север от него са улица „Бийкън“ и железопътните линии, а после — Съмървил. И вече сме вън от юрисдикцията на Кеймбридж. Човекът може да е навсякъде.
— Може да е било някое хлапе, което търси да открадне нещо — решава Марино, докато аз вадя мощен фенер от чекмеджето и проверявам дали батериите му са добри. — По това време на годината има много вандализъм. Разбити прозорци, откраднати коли, лаптопи, айпади и смартфони. Ще се изненадаш колко богати хора в Кеймбридж нямат алармени системи — казва той, сякаш нямам представа какво става в града, където живея и работя. — Хлапетата оглеждат къщите, за да проверят къде е електрониката, после разбиват прозорец, грабват каквото си искат и изчезват.
— Ние не сме добри кандидати за подобно нещо. Очевидно е, че имаме алармена система.
В килера виси найлоновият сак, който нося, когато пътувам с малко багаж.
— В двора има знаци, а ако човек погледне през прозореца, ще види кутиите с червени светлинки, които сочат, че алармата е включена.
— Винаги ли работи, когато си у дома?
— Особено когато съм сама.
— И започна да изпитваш това странно чувство, след като Бентън замина за Вашингтон?
— Не толкова отдавна. Той замина преди месец, веднага след като станаха второто и третото убийство. Не мисля, че съм забелязала нещо необичайно толкова отдавна.
Марино проверява дали случаите на Бентън са ме уплашили. Отвличания и убийства, за които той не знае нищо освен малкото, съобщено по новините.
— Добре. Кога точно започна да се чувстваш странно?
— Откакто се прибрах от Кънектикът. В събота вечер изпитах чувството за първи път.
Портфейлът, ключовете, акредитивите, значката и фенерът ми потъват в сака, който докосва хълбока ми, когато го премятам през рамо.
Марино ме наблюдава внимателно. Знам до какъв извод е стигнал. Това, което преживях през уикенда, беше доста травмиращо, а и съм параноичка. Но най-важното е, че не се чувствам в такава безопасност, както когато той работеше за мен. Марино иска да вярва, че отсъствието му ми действа силно и животът не е така спокоен като преди.
Отварям шкафа над мивката.
— Е, това е разбираемо — казва той.
— Чувството, което изпитах, няма нищо общо с това, уверявам те.
Слагам консерва с храната на Сок и чифт сиви ръкавици за прегледи на плота.
— Наистина ли? Искаш ли да ми отговориш защо внезапно реши, че е необходимо да носиш пистолет на местопрестъпление? При това на местопрестъпление, където отиваш с мен?
Той продължава да настоява, защото иска да повярва, че съм уплашена. А най-вече му се иска да вярва, че се нуждая от него.
— Дори не обичаш пистолети — казва той.
— Не става дума за това какво харесвам. А и не мисля, че пистолетите са нещо, към което човек трябва да изпитва чувства. Любов, омраза, харесване или нехаресване би трябвало да са запазени за хора, животни и храна, а не за оръжия.
— Откога носиш пистолет и си правиш труда да свалиш предпазителя?
— Откъде пък знаеш за какво си правя труда? Не си около мен повечето време, а напоследък — въобще не.
Изпразвам консервата в купичката на Сок, който очаква храната си нетърпеливо.
— Е, според мен не е съвпадение, че вече не работя за теб, а ти внезапно се въоръжаваш навсякъде.
— Не се въоръжавам навсякъде, но го правя, когато влизам и излизам от къщи по всички часове на нощта — отговарям.