Марино допива содата и се оригва тихо.
— Най-старият номер е да изчакаш човек да изключи алармата и да излезе с кучето си.
Храня Сок с облечената си в ръкавица ръка. Кюфтета от бяла риба и херинга. Внимавам да не яде прекалено бързо и да вдиша храната. Спасеният ми приятел е лесно податлив на пневмонии. А прекалено бързото ядене е остатък от ранните му години на състезателната писта, когато невинаги е бил хранен.
— Наистина не мислиш, че бих направила това невъоръжена — отбелязвам, като се връщам в антрето.
Марино оставя чашата си в мивката и ме следва.
— Колко случаи сме виждали, когато нападателят знае, че жертвата му има куче, и започва да я наблюдава и да проучва навиците й? — напомням му, защото искам да се почувства зле.
Той напусна работата. Не си направи труда да сподели новината си с мен. Откак се разболях, не ми е звъннал и веднъж, за да провери как се чувствам.
Включвам алармата и излизам от къщата, докато Сок е зает с бисквитата си от сладки картофи. В джоба ми има още една и Куинси го знае. Тегли се упорито след мен по стъпалата и по пътеката.
Дъждът вече утихва. Необичайно топло е за сезона, около десет градуса, и ми изглежда невъзможно, че до Коледа остава по-малко от седмица. Добре че ми го напомнят красивите венци по вратите и червените панделки по уличните лампи. Досега не сме имали истински студ, но този уикенд би трябвало да завали сняг.
— Поне не трябва да се тревожа дали знаеш правилата за безопасна работа с оръжие — казва Марино, като помага на Куинси да се пъхне в клетката си и затваря вратичката. — След като аз съм човекът, който те научи да стреляш.
Куинси сяда на постелката си и се вторачва в мен с кафявите си очи.
— Не искам да съсипя обучението му — казвам сухо, като вадя бисквита от сладки картофи.
— Вече е късно да се безпокоиш за това — отвръща Марино, сякаш пълната липса на дисциплина на кучето му е моя вина, както всичко друго.
Куинси мушва муцуната си през дупките на мрежата. Чувам го как дъвче, докато се настанявам на предната седалка.
Марино запалва двигателя и се протяга към портативното си радио. Свързва се с диспечерката и й нарежда да съобщи на всички полицейски коли в района да си отварят очите за млад бял мъж, който може би оглежда имотите в северната част на Харвард, видян за последен път да тича към Академията по изкуствата и науките. Кола 13 отговаря незабавно, че се намира на няколко пресечки на юг.
— Допълнително описание? — пита кола 13.
— С непокрита глава, вероятно доста слаб, може би тийнейджър — напомням тихо на Марино. — Сигурно е пеша.
— Няма шапка — съобщава той по радиото. — За последен път е видян да бяга към гората в посока „Бийкън“.
7
Джипът на Марино е оборудван със скенер, радио, сирена и светлини. Кутии с чекмеджета съхраняват екипировката му, тъмната дамаска и постелките са безукорно чисти. Долавям гордостта му от „возилото“, както наричаше старата си „Краун Виктория“ навремето в Ричмънд.
Изглежда почти нов и в отлично състояние. И е хибрид.
— Започваш да обръщаш внимание на околната среда. Впечатлена съм — казвам, като прокарвам пръст по таблото. — Чисто и гладко като стъкло. Човек може да се пързаля със зимни кънки по него.
— Да, четирицилиндров двигател с екомощност. Можеш ли да повярваш? — изсумтява той. — Участъкът тъкмо получи чисто нови шестцилиндрови турбо зверове, но те отидоха при шефовете. А какво ще стане, когато се наложи да преследвам някого?
— Ще спечелиш наградата за опазване на околната среда — отговарям и поглеждам през прозореца, търсейки натрапника, който ме бе наблюдавал от оградата зад къщата ми.
— Със същия успех мога да яхна и костенурка. Все едно да ни дадат водни пистолетчета, за да пестим куршумите.
— Не е съвсем същото.
Не мога да не се усмихна на упоритостта му. Типичният недоволен Марино.
— Последната ми кола, преди да напусна Ричмънд, беше осемцилиндров „Форд Интерсептор“. Можех да вдигна двеста и четирийсет километра в час с него.
— За щастие не мога да си представя, че някога ще се наложи да се движиш толкова бързо в Кеймбридж.
Не виждам абсолютно никого.
В продължение на няколко минути не подминаваме и една кола. Чудя се защо ли някой би ме шпионирал, вероятно още откак се прибрах от Кънектикът. Не вярвам, че става дума за обикновена кражба. Кой е този човек? Какво иска?
— Бентън трябваше да се прибере у дома — заявява Марино, който кара с шейсет километра в час, максималната разрешена скорост в Харвард. — Болна си, а те оставя съвсем сама? Да не говорим за онова, което тъкмо преживя.