Не може да се стърпи да не говори за това и съм убедена, че ще го спомене отново.
— Бентън не може да ми помогне с нищо, ако се прибере у дома — отговарям, макар да не е истина.
Ако някой следи къщата ни или мен, щеше да е много полезно той да е наоколо, а и не обичам да отсъства от къщи. Последните седмици бяха дълги и тежки и може би не трябваше да му казвам, че съм добре и не се нуждая от него, защото това си беше лъжа. Май трябваше да проявя повече егоизъм.
— Не трябваше да те оставя сама. Иска ми се да знам какво става с теб.
Марино щеше да знае, ако си беше направил труда да попита. Поглеждам навън към Музея по изкуствата на Харвард. Факултетският клуб е украсен за празниците, а библиотеките се издигат като внушителни сенки зад вековните дървета в университета. Гумите свистят по мокрия асфалт. Куинси хърка лекичко в клетката си, а полицейското радио на Марино бръмчи оживено.
Обаждане на 911 и затваряне на телефона. Подозрителни типове в червен джип, бягащи от паркинга на комплекс на улица „Уиндзър“, където живеят хора с помощи за безработни. Марино слуша напрегнато, докато шофира. Доволен е и енергичен, отново там, където му е мястото. Досега не съм имала възможност да заговоря за онова, което направи, а сегашният момент не изглежда подходящ.
— Може би, когато си в настроение, ще ми обясниш какво става с теб — казвам накрая.
Той не отговаря и след няколко минути завиваме по Мемориъл Драйв. Река Чарлс блести тъмна вдясно от нас, извива елегантно към Бостън, а небостъргачите се извисяват към облаците. Антената на върха на сградата на „Пруденшъл“ пулсира в кървавочервено.
— Говорихме по въпроса преди години — започвам решително. — Предрекох всичко това в Ричмънд, точно преди да го напусна. И десет години по-късно, ето ни тук. Щях да съм ти благодарна, ако беше поговорил с мен за промяната в кариерата си.
Марино свежда глава към радиото и се вслушва в обаждане за разбиване на коли в комплекса на улица „Уиндзър“, за който стана дума преди минута.
— Просто от любезност, ако не нещо друго — добавям.
— Контрол до кола 13 — казва диспечерът.
Кола 13 не отговаря.
— Мамка му! — изругава Марино, като грабва радиото и увеличава звука.
Решавам, че го прави, за да ме заглуши и да спра да говоря по темата, която той не желае да обсъжда, но в същото време съм озадачена. Само преди петнайсет минути кола 13 съобщи, че е близо до квартала ми и проверява улиците за натрапника. Може ченгето да е зарязало моя квартал заради новите проблеми.
— Контрол до кола 13. Чувате ли ме? — повтаря диспечерът.
— Кола 13, разбрано — най-после отговаря ченгето.
— Приключихте ли с тази спирка?
— Не. Приближавам сграда номер три пеша. Изглежда, че там са били разбити няколко коли. Червен джип е видян да изчезва с висока скорост оттам. Вътре е имало няколко човека — съобщава полицаят, който диша тежко. — Описанието отговаря на джип, който е създавал проблеми тук и преди. Вероятно гангстерски нападения и вандализъм. Настоявам за помощ.
— Мястото е адски опасно, макар да е прочиствано няколко пъти — заявява Марино въодушевено. — Там стават доста гадни неща. Търговци на дрога се отбиват да посетят майките си и да продадат малко стока, докато са там. Метамфетамини, хероин, тъй наречените соли за баня. Плюс разбивания на коли, вандализъм и престрелка преди две седмици. Вършат гадории и изчезват, а понякога се връщат, след като полицията разчисти местопрестъплението. За тях това е забавна игра.
Не съм го виждала толкова развълнуван от дълго време.
— Това е откаченото нещо тук — възбудено казва той. — Виждаш домове за бедняци редом с къщи по милион долара или насред Площада на техниката с бизнес сградите му за милиарди. Та по тази причина ни притискат сериозно да изчистим нещата.
Отговаряме на кола 13. „Ние сме на главната улица — обажда се друга патрулна кола. — Влизаме сега.“
— Ясно — отговаря диспечерът.
— Помниш ли деня в Ричмънд, за който говоря? — връщам се на темата.
— Та какво си предрекла тогава? — пита Марино, като оставя радиото в скута си.
Описвам му дъждовния следобед от съня си. Припомням си тогавашния Марино и го сравнявам със сегашния, по-стар, с по-набръчкано лице, с обръсната глава.
Все още е силен и страховит, облечен в джинси и черно яке „Харли Дейвидсън“. По реакцията му разбирам, че лошата му памет е само преструвка. Усещам го по начина, по който гледа право напред, а после се завърта, за да се увери, че Куинси е добре, преди да стисне волана с двете си огромни ръце. Но не ме поглежда. Не може, защото стигнахме прекалено близко до онова, което никой от двама ни не иска да признае.