Преди да напусне къщата ми в Ричмънд в онзи ден, той влезе вътре, за да отиде до тоалетната. Когато излезе, го чаках в кухнята. Казах му, че определено има нужда от нещо за ядене и в никакъв случай не трябва да шофира. Беше пил прекалено много, също като мен.
— Какво предлагаш? — попита той, но нямаше предвид храната. — Можем да го направим, нали знаеш. — Нямаше предвид да приготвим яденето. — Аз съм едното парче, а ти си другото и начинът, по който си пасваме, е идеален.
Марино винаги е вярвал, че от нас ще излезе идеалната двойка. Сексът щеше да е алхимията, която да ни превърне в желаното от него, и в онзи дъждовен следобед в Ричмънд почти опитахме. Никога не съм го обичала по този начин. Никога не съм го желала. Страхувах се от това, което може да направи, ако не се поддам, а после се страхувах какво ще се случи, ако го направя. Марино щеше да пострада повече от мен. А и не исках да ме следва никъде, макар той да смяташе, че му го предлагам. И точно това ме възпря. Вече не ставаше дума само за секс. Марино беше влюбен в мен и ми го каза. Всъщност го повтори няколко пъти, докато вечеряхме. После никога вече не го каза.
— Предупредих те. Предсказах, че ще искаш да направиш точно каквото направи. Просто не разбирам защо не обсъди плановете за кариерата си с мен, вместо внезапно да започнат да ми се обаждат за препоръки и писма. Начинът, по който го извърши, не беше реден.
— Може би начинът, по който ти се справи с нещата онзи ден в Ричмънд, не беше реден.
Явно знае за какво говоря. Спомня си.
— Съгласна съм.
— Не исках и този път да ме разубедиш — казва той.
— Щях да опитам — признавам, като отключвам смартфона си, за да вляза в интернет. — Със сигурност щях да се опитам да те разубедя да не напускаш КЦК. Абсолютно прав си.
— Е, поне си признаваш за първи път — доволно отвръща той.
— Да, признавам.
Изписвам името на Гейл Шиптън в интернет.
— Несправедливо. И съжалявам. Искрено съжалявам. Но от егоистична гледна точка не бих искала да те загубя и се надявам, че това не е станало.
По израза на лицето му в тъмнината разбирам, че е трогнат от думите ми. Чудя се защо ми е толкова трудно да споделя какво чувствам, но е така. Винаги съм имала проблеми в това отношение.
— Сега имаме случай, по който да работим — отбелязва той. — Така както правехме навремето.
— Да, но сега трябва да действаме още по-усърдно, отколкото преди. През последните десет години светът не стана по-хубав.
— Това е една от причините да се занимавам с това — отвръща той. — Полицията се нуждае от хора с идеи, които виждат как стоят нещата и накъде отиват. Когато ние с теб започнахме работа, все ставаше дума за серийни убийци. После дойде Единайсети септември и започнахме да се тревожим за терористи. А да не говорим, че все още трябва да се страхуваме и от серийните убийци, които сега са повече на брой от когато и да било преди.
Намирам новинарски репортаж на „Фокс“ отпреди трийсет и пет минути, който описва студентката от МИТ Гейл Шиптън като изчезнала, видяна за последен път вчера следобед в бар „Сай“ в Кеймбридж.
Чудят се дали тя може да е мъртвата жена, открита на бейзболното игрище на МИТ. Придружаващото видео показва как ченгетата от МИТ и Кеймбридж разполагат допълнително осветление по калното червено игрище близо до паркинга. После камерата се насочва към Сил Мачадо, който дава изявление. Дъждът плющи по микрофона и се стича по бейзболното му кепе.
— В този момент нямаме официален коментар за положението.
Прякорът на Мачадо е Португалския воин, но той не изглежда свиреп пред камерата. Сериозното му поведение прикрива нервното напрежение. Раменете му са сгушени, сякаш иска да се предпази от дъжда и студа. На лицето му е изписано скованото изражение на човек, който се чувства неудобно, но се опитва да го скрие.
— Има починало лице — заявява той, — но не и потвърждение какво се е случило, нито дали това е жената, обявена за изчезнала.
— Не мога да повярвам — казва Марино, като поглежда към телефона ми. — Мачадо и неговите петнайсет минути слава.
— Свързахте ли се с доктор Скарпета? — пита репортерът.
— Веднага щом обработим местопрестъплението, тялото ще бъде откарано в службата на съдебния лекар — отговаря Мачадо.
— Доктор Скарпета на път ли е?
Продължавам да се ровя в интернет, а чистачките свистят шумно по предното стъкло. Мобилният на Марино звънва. Той докосва бутона на слушалките си и гласът на Сил Мачадо отеква в колата.