Марино завива по улица „Фаулър“, кратка отсечка, която свързва Мемориъл Драйв с тясна неосветена уличка. Избърсва вътрешната част на предното стъкло с хартиената кърпа. Спомням си, че имам нужда от храна. Спомням си, че утре е рожденият ден на Бентън, а аз не знам къде се намира той. Толкова съм гладна, че ме боли стомахът. Всичко ще се оправи, след като хапна, и за миг си фантазирам какво ще си сготвя, щом се прибера.
Ще сготвя специалния си гювеч. Телешко, говеждо, аспержи, гъби, картофи, лук, чушки и доматено пюре, богато подправени с пресен босилек, риган, счукан чесън, пипер и червено вино. Къкри на огъня цял ден. Изпълва къщата със съблазнителен аромат. Всички ще се съберем, ще украсим къщата за празниците, ще ядем и пием.
Изпращам второ съобщение на племенницата си.
Къде си?
Изчаквам десет минути и изпращам съобщение на партньорката й Джанет.
Опитвам се да се свържа с Луси.
Джанет ми отговаря незабавно.
Ще я уведомя.
Отговорът ми се струва странен, сякаш двете не живеят заедно.
— Разположили сме патрули на всяко място, откъдето можеш да се добереш до трупа — съобщава ми Марино. — Никой не може да влезе и излезе, без да го видим.
Ченге в патрулна кола от Кеймбридж ни присветва с лампите си бързо. Смъквам прозореца си, за да го прочистя от изпотяването.
— Наричам това невидим периметър. — Марино повтаря нещо, което вече ми е казвал. — Униформени пешеходци и други, скрити в патрулките, които оглеждат внимателно какво става.
— Чудесна идея.
— Да, чудесна е, защото аз се сетих за нея.
Ще се държи така известно време — нафукан, та се не трае, макар да няма представа колко неприятно звучи. Но решавам да го зарадвам и питам:
— Забелязали ли са някаква необичайна активност досега? — И отново поглеждам телефона.
Когато написах първото съобщение на Луси, я попитах дали имената Гейл Шиптън и „Дабъл Ес“ означават нещо за нея. Необичайно е, че още не ми е отговорила. Имам чувството, че мълчанието й означава неприятности.
— Не. Нищо необичайно — отговаря ми Марино. — Но този тип може да е навсякъде. Може да ни наблюдава през един от хилядите прозорци наоколо — добавя той в мига, когато мобилният му звънва.
Гласът на Карин Хегъл, който се носи от колоната в колата, звучи напрегнато и неуверено. Тя започва да обяснява на Марино, че е прекарала по-голямата част от вчерашния ден заедно с Гейл Шиптън в подготовка на делото й.
— Молбата на ищеца се изслушва най-напред, а тя е първата ми свидетелка. Очевидно е и най-важната и се опитвахме да поставим добро начало преди празниците — казва бостънската адвокатка с отличителния си алтов глас и силен масачузетски акцент, който ме кара да се сетя за семейство Кенеди.
— В колко часа приключихте вчера? — пита Марино.
— Тя напусна кантората към четири, но малко по-късно се появи нещо, което исках да обсъдя с нея. Изпратих й съобщение по телефона и я помолих да ми се обади. Тя го направи, но ни прекъснаха. Добре ли е Гейл?
— Кога ви прекъснаха?
— Почакайте и ще си проверя телефона, за да ви дам точното време. Знаете ли дали тя е добре?
Навлизаме по-навътре в университетското градче на МИТ, където жилищните сгради и общежитията са тухлени, с украси от варовик. Вдясно от нас има огромно пространство с тенис кортове и игрища зад висока ограда от телена мрежа. В далечината блясъкът на полицейските светлини напомня за ореол.
— Тя ми звънна в пет и петдесет и седем — обажда се отново Карин Хегъл. — Каза ми, че била в бар „Сай“ и излязла навън, където било тихо. Заговорих за онова, което исках да обсъдя с нея…
— И какво беше то? — пита Марино.
— Нямам право… привилегия… поверителност между адвокат и клиент.
— Може би сега не е подходящ момент да се криете зад привилегии, госпожице Хегъл. Ако знаете нещо, което може да ни помогне…
— Мога да ви кажа следното — прекъсва го тя на свой ред. — Говорех с Гейл и ми бяха нужни около една-две минути да осъзная, че бе изчезнала.
— Какво имате предвид с това „изчезнала“? — пита Марино, като подкарва бавно по тъмната тясна уличка.
Фаровете му блестят върху мокрия асфалт.
— Връзката прекъсна.
— И не чухте нищо? Например тя да говори с някого? Някой да се е доближил до нея?
Напрегната пауза, после адвокатката отговаря:
— Връзката прекъсна и не чух нищо повече.
— Ами точно преди връзката да прекъсне? Тогава не чухте ли нищо?