— Тя май има основателна причина да се тревожи, че Гейл е била убита — отбелязва Марино.
— Вярвам, че се тревожи точно за това. И напълно основателно, като се имат предвид подробностите, които знае за „Дабъл Ес“.
— С други думи, Карин Хегъл се тревожи най-вече за себе си и делото си. Дело, от което ще спечели цяло състояние — цинично казва Марино. — Споменавал ли съм ти колко мразя адвокатите?
— След около час ще стане светло.
Нямам желание да чуя поредната тирада на Марино относно адвокатите, които той нарича „червеи“.
— Трябва да разкараме трупа оттук колкото се може по-скоро.
Наблюдавам бегача, далечна фигура в черно, едва видима. По някаква причина той привлече погледа ми, елегантен и стегнат в спортния си клин, дребен човек, вероятно млад, студент. МИТ ги прибира още преди да пораснат достатъчно, за да напуснат дома си, на четиринайсет-петнайсет години и зашеметяващо талантливи. Той профучава през паркинга и е погълнат от тъмнината към улица „Олбъни“.
— Да изхвърлиш труп на открито, така че при нормални обстоятелства да го види целият свят. Но пък това не е град Нормалност — казва Марино, като се оглежда наоколо, докато шофира бавно. — Вероятно е дошъл по тази уличка, освен ако не се е приближил от другата страна, откъм улица „Васар“, което би го отвело точно пред полицейския участък. Това са единствените два пътя, ако шофираш. А трябва да е имал кола, за да я докара дотук, освен ако не я е изнесъл от едно от общежитията. Както и да е постъпил, зарязал я е в средата на градчето. Откачена работа.
— Не е откачено, направено е нарочно — възразявам. — Бил е заобиколен от хора, които не поглеждат настрани.
— Тук си съвсем права. А МИТ е по-лош и от Харвард. Сто пъти по-лош — казва Марино, сякаш е експерт в академично отношение. — Налага се да раздават дезодорант и паста за зъби в библиотеката, защото хлапетата тук живеят като в приют за бездомни, особено по това време на годината. Седмицата на последните изпити. Получаваш петица и се самоубиваш.
— Другарчетата ти се справят чудесно със задачата да бъдат незабележими — отбелязвам, макар да знам, че Марино ще си присвои заслугите и за това. — Не се разбира какво става, освен ако не си видял новините в интернет.
— За айнщайновците тук нищо не е очевидно. Казвам ти, те не живеят в същия свят като мен и теб.
— Не съм сигурна, че ги искам в същия свят като теб и мен.
Достигаме просторен жилищен комплекс от червени тухли, наречен „Съседната къща“, където градините са мъртви и голи клони висят над тесния тротоар и се люлеят от вятъра. После уличката завива остро надясно покрай червена скулптура и потегляме към паркинга. Бариерата е вдигната.
Единствените коли вътре са полицейските и един от моите служебни ванове без прозорци, бял, с жезъла на Хермес и везните на правосъдието в синьо. Транспортният ми екип е пристигнал. Ръсти и Харълд ни виждат и се смъкват от предната седалка на вана.
— Ако аз бях убиецът, щях да мина оттук — обобщава Марино.
— Ако приемем, че си имал начин да получиш достъп до паркинга. Не е отворен за всички.
— Отворен е, ако минеш оттук.
Той ми сочи далечната страна на паркинга до улица „Васар“, където портичка за пешеходци от телена мрежа се люлее от вятъра. Кола би могла да се провре оттам с лекота, но това означава първо да мине по тротоара пред полицейския участък на МИТ.
— Ако е постъпил по този начин, значи е адски дързък.
Навсякъде, където погледна, виждам огради, порти и паркинг, недостъпни за хора, които не притежават магнитни карти и ключове. Нищо не те подканва да се приближиш, ако мястото ти не е тук. Също като Харвард, МИТ е частен клуб с ограничен достъп.
— Може и да не е толкова дръзко в два-три сутринта, когато вали проливен дъжд — възразява Марино. — Няма друг начин да стигнеш дотук, освен ако не притежаваш карта, с която да вдигнеш бариерата.
— Бариерата беше ли вдигната, когато полицията пристигна тук?
— Не. Паркингът беше обезопасен и празен. Само портичката за пешеходци беше отворена като сега.
— Възможно ли е двойката младежи, които са намерили трупа, да са оставили портата отворена?
— Попитах Мачадо за това. Той казва, че портата вече била отворена. Очевидно никога не я заключват. Не ме питай защо. Със сигурност не би попречила на някой, който няма право, да паркира тук.
— Може и да не попречи — съгласявам се. — Но повечето хора няма да шофират по тротоара пред полицейския участък. Също така предполагам, че колите, които имат право да паркират тук, си имат стикери. Така че може и да успееш да паркираш без карта, но рискуваш паякът да ти вдигне колата.