— Няма да сме далеч. Бъди добро момче и си дремни малко. Ще бъдем ей там, на един хвърлей разстояние.
Вдигам очи към осветените прозорци на апартаментите около нас и преброявам поне двайсет човека, които наблюдават какво става. Повечето изглеждат млади и облечени за лягане, но може да са решили да учат цяла нощ. Не забелязвам никакви пешеходци, само полицаите от другата страна на игрището, които патрулират на тротоара близо до оградата.
Представям си как поглеждам през прозореца на общежитието си в момента, когато някой влачи труп в дъжда и калта, буквално под носа на всички. Било е прекалено тъмно, за да се различи какво точно става, но се разбира, че е нещо необикновено. Но студентите наоколо не обръщат внимание. Марино е прав за това. Дори не се оглеждат, когато пресичат оживена улица. Абсолютно не са наясно къде се намират, особено по това време на годината.
След няколко дни те ще бъдат изтръпнали от умора и ще потеглят към домовете си за ваканцията. Градчето ще се обезлюди. Не мога да спра да мисля за избора на момента, по време на последните изпити, по-малко от седмица преди Коледа. Близостта също ме притеснява. Точно срещу полицейския участък на МИТ и на пешеходно разстояние от КЦК, който се намира на около километър оттук.
10
Вадя военния фенер от чантата си и насочвам лъча към оградата от телена мрежа.
Докъдето виждам, другите порти са заключени с катинари и не разбирам защо тази не е, освен ако Марино не е прав. Някой е използвал ножовка или ключ. Осветявам стоманените стълбчета и забелязвам многобройни драскотини там, където би трябвало да се намира ключалката.
— Следите вероятно са от веригата и катинара — посочвам щетите на Марино. — Но тази вдлъбнатина тук изглежда направена наскоро, може би от това, което са използвали да отрежат катинара, ако е станало така.
— Прясна е — потвърждава Марино и вади собствения си фенер. — МИТ няма да са доволни, но ще изкопаем стълбчето и ще го отнесем в лабораторията, в случай че някога намерим някакви инструменти, с които да направим сравнение.
— И аз бих постъпила така — съгласявам се.
— Ще изчакам, докато приключим тук.
Очите му не спират да се движат, оглеждайки всичко внимателно. Марино вдига радиото към устата си.
— Делта 13 — вика той Мачадо и изисква помощници, които да обезопасят портата и паркинга. — Имаме нужда от човек веднага, така че никой да не може да се доближи до местопрестъплението и да пипа нещо — високо обяснява Марино. — Но и нямаме нужда от ченгета, които да се препъват едно в друго. Защо има толкова много униформени наоколо?
— Само двама — отговаря Мачадо, чието радио закрива долната половина от лицето му.
— Мога да броя. Само те двамата ли са? Защото не мисля така. Нужна ни е документация за всеки, който има достъп или се опита да получи такъв. Някой поддържа ли дневник?
— Разбира се.
— Колко репортери досега?
— Телевизионен екип преди около час. Канал 5. Обикалят наоколо и чакат появата на докторката — обяснява Мачадо, вторачен в нас откъм калното игрище. — После и Канал седем. Пристигнаха преди двайсетина минути. В мига, в който репортажите им се появят по телевизията, може да очакваме и още посетители.
— Новините вече са в интернет — напомням на Марино.
— Прекалено е късно. Заради онази историйка, която разказа за „Фокс“ — казва Марино на всеки, който го слуша. — Да не се опитвате да си осигурите риалити шоу?
Той повтаря, че трябва да поддържат документацията за всеки, който влиза и излиза. Добавя, че се налага да наблюдават района за „несъществени“, с което има предвид зяпачите. Или пък човекът, отговорен за захвърлянето на трупа тук. Припомням си Марино от първите ни години. Пушеше като комин, вечно бе в лошо настроение и се държеше като задник, изпълнен с презрение към жените. Но си знаеше работата. Беше адски добър детектив, а аз почти бях забравила това.
Той прикляка до отвора в оградата и насочва лъча на фенера си, който осветява мястото, където тротоарът преминава в мокра кафява трева, смачкана и оскубана, сякаш нещо тежко и твърдо е било влачено по нея. По-нататък отпечатъците в тревата избледняват и напомнят повече за нещо въображаемо, отколкото за следа, оставена от демоничен охлюв.
— Била е влачена — отбелязва Марино, като се изправя.
— И аз смятам така — съгласява се Харълд.
— Вкарал я е през портичката — добавя Марино. — Трябва да е имал начин да го направи, освен ако е била отключена или катинарът вече е бил отрязан.