— Не е чаршаф — решавам. — Синтетична материя, разтегателна и сгъната на две.
— Завеса? — объркано пита Мачадо.
— Не мисля така. Няма проход за пръчката и не виждам следи от халки — отговарям и продължавам да оглеждам плата. — Гладък от едната страна и грапав от другата, някакво трико.
— Не знам какво е това — изсумтява Мачадо.
— Трикото се използва за ръкавици, клинове и леки пуловери.
Проучвам разположението на тялото и начина, по който е увит платът, покривайки жената скромно от ключицата до глезените.
— Напомня за Древен Рим, за Йерусалим или спа — отбелязвам, а вашингтонските случаи на Бентън продължават да ме тормозят. — Или поне това ми идва на ум.
— Ами проклетите психопати разполагат жертвите си така по определена причина — казва Мачадо, като кляка наблизо и едва не пада. — Правят го, за да ни накарат да си помислим нещо.
— Моят опит показва, че не го правят заради нас, а заради себе си.
Ужасно ми се иска да му разкажа за случаите във Вашингтон и начина, по който бяха увити онези трупове, но не смея.
— Става дума за техните собствени фантазии и емоции.
— Платът ми напомня за покров — обажда се Харълд, който е наясно с тези неща. — Напоследък стават доста популярни при погребения. Особено ръчно изработените покрови, увити грижливо около тялото. Последните една-две години, докато бях в погребалния бизнес, имахме няколко от така наречените „зелени погребения“. Всички използвани продукти са естествени и биоразградими.
— Този плат не е от естествен материал и не е биоразградим — отбелязвам, като се надигам на крака и оглеждам тялото внимателно, преди да го докосна.
Светли влакна, вероятно от плата, са залепнали по голата мокра кожа. Забелязвам, че късите нелакирани нокти на жената са здрави и под тях има синкави влакна. Чудя се откъде ли са. Решавам, че може да са от нещо, в което е била увита, докато е била още жива. Хората, които вече не се движат, не събират частици и влакна под ноктите си. Вадя лупа и малък ултравиолетов фенер от чантата си.
— Има ли някое погребално бюро наоколо, което да продава платове като този? — пита Мачадо и прави още няколко снимки.
— Биоразградими урни, да — отговаря Харълд, като проточва врат и проверява местонахождението на телевизионния екип, докато двамата с Ръсти държат чаршафа нависоко и блокират гледката. — Но не съм сигурен къде наблизо можеш да намериш ръчно изработени покрови. Няколкото, които аз видях, идваха от запад. Може би от Орегон. Можеш да ги купиш по интернет.
— Синтетичният плат няма да е биоразградим — повтарям. — Не знаем какво е това.
Включвам ултравиолетовата лампа, която излъчва черна невидима светлина. Предварителният оглед на трупа ще ми покаже дали има веществени доказателства, включително биологични течности като сперма. Искам да се уверя, че ще прибера всичко, което може да се изгуби при транспортирането до КЦК. Насочвам лъча към тялото и флуоресцентни ярки цветове примигват към мен. Кървавочервено, изумруденозелено и тъмнолилаво.
— Какво, по дяволите? — възкликва Анди Хънтър и се навежда, за да погледне по-добре. — Някакви бляскави частици. Може би от коледна украса?
— Не, много по-фини са, а и се съмнявам, че лъскавият прах от коледните играчки ще блести така на ултравиолетова светлина.
Размърдвам светлината, но навсякъде, където се спре, виждаме същите ярки цветове.
— Като много фина флуоресцентна пудра, навсякъде по плата и тялото. Най-висока концентрация около устните и носа й, по зъбите и в ноздрите.
— Виждала ли си нещо подобно преди? — пита Мачадо, като се движи успоредно с мен, а ботушите му затъват в червената кал.
— Не, не точно. Но каквото и да е това, е достатъчно упорито, за да оцелее в дъжда. Или пък просто е имало много голямо количество от веществото, преди жената да бъде оставена в дъжда.
Трите ярки цвята проблясват тук и там. Протягам се да взема клечките с памук за проби.
— Ще взема малко от веществото за анализ — казвам докато работя, — а после ще й премеря температурата и ще я откараме в моргата.
Запечатвам пробите в кутии за улики, на които залепям етикети, после докосвам лявата протегната ръка на мъртвата жена. Студена и втвърдена е. Ригор мортис — трупното вкочаняване, е настъпил напълно.
Разхлабвам плата около врата й и го разтварям. Жената няма нищо на себе си освен бикини, които са няколко размера по-големи, в нежен прасковен цвят с дантелено бие около ластика. Поглеждам етикета. Скъпо бельо „Ханро“, размер „М“, подходящ за жена, която носи мярка осем-десет. Забелязвам, че чаталът на бикините е бледожълт, и отново се сещам за разказа на Бентън.