Трите убити жени във Вашингтон са носили чужди бикини, изцапани с урина. Според Бентън те може да са се изпуснали, докато са ги душали. Имало и влакна — синя и бяла ликра, която може да е дошла от тапицерия или от спортния екип на убиеца.
Със скалпела правя малък разрез на горната дясна част на стомаха й. Кръвта е неестествено червена, защото вече не е снабдявана с кислород. Кръвта на мъртвите. Ледена и тъмна като застояла вода.
Вкарвам дълъг термометър в черния дроб и поставям втори върху кутията с инструменти, за да отбележа околната температура.
— Мъртва е от известно време — казвам. — Поне шест часа, но се обзалагам, че е по-дълго.
— Може би от рано снощи, откак е изчезнала? — пита Мачадо, който ме наблюдава напрегнато и разтревожено.
Несъмнено никога преди не е виждал подобен случай. Аз също не съм. Поне не съвсем. Но съм виждала снимки, които не мога да споделя с него или с Марино. Бентън ще трябва да направи това.
— Ако е била отвлечена около шест, това е почти дванайсет часа — добавям.
Опипвам скалпа й, търсейки фрактури или други рани, но не намирам нищо.
— Сериозно се съмнявам, че е мъртва от толкова дълго. Била е жива и известно време след това — обяснявам.
— Държали са я като заложница? — пита Мачадо.
— Не знам.
Отново проверявам за рани и разкъсвания, повдигайки скованите й ръце.
— Засега не виждам следи да е била завързана или да се е борила. Няма отбранителни рани.
Прехвърлям се на босите й крака. Насочвам ултравиолетовата светлина към тях и същото вещество проблясва като вълшебен прах. Кървавочервено, изумруденозелено и тъмнолилаво. Комбинацията на цветовете говори за един-единствен източник, фин материал, съставен от три вещества, които блестят на ултравиолетовата светлина. Събирам още от него с лентички с лепенки, които проблясват силно, когато ги слагам в пликовете за улики.
— Друга идея е, че може да е носила някакъв смахнат грим — предлага Анди Хънтър. — В наши дни момичетата носят адски лъскави мазила.
— И е по цялата нея и плата? — отговарям скептично, като вадя чифт нови ръкавици, за да не прехвърля от странното вещество върху други части от трупа. — Според мен тялото й е било някъде, където тази прашец е характерен, и той се е прехвърлил върху нея и плата, с който е увита.
Вдигам скованите й крака и забелязвам, че платът отдолу е сравнително чист.
— Някаква мръсотия, която блести на ултравиолетова светлина — казва Мачадо.
— Не мисля, че е мръсотия. Фина утайка, която постоянно флуоресцира по същия начин, ми говори за нещо произведено и използвано с търговска цел — възразявам. — Ще опитаме с електронния микроскоп. Надявам се, че Ърни е на работа днес.
Стъпалата й са чисти, само леки пръски кал от по-раншния проливен дъжд. Блестящата утайка е навсякъде, от главата до петите й, сякаш е била напръскана с нещо, което се осветява под ултравиолетовата лампа.
Използвайки лупа и форцепс, започвам да събирам синкавите влакна изпод ноктите й и ги слагам в малък найлонов плик за улики.
— Не е била влачена дотук, освен ако под нея не е имало нещо — заявявам, като я обръщам на едната й страна.
— Може да е била донесена — обажда се Анди Хънтър. — От силен човек или повече от един.
Гърбът й е тъмночервен с обезцветени райони, където рамената й са лежали върху твърда повърхност, докато нециркулиращата й кръв се е утаявала. Била е по гръб в продължение на часове след смъртта си, вероятно на пода в топло помещение, в позата, в която се намира сега, но не е умряла така. Била е нагласена след настъпване на смъртта — краката й, прибрани прилично, ръцете й — разположени грациозно.
Светкавицата на фотоапарата проблясва, когато Мачадо прави още няколко снимки, докато Марино помага с петнайсетсантиметрова линийка за мащаб и в слагането на етикети. От другата страна на оградата на улица „Васар“ започват да се струпват любопитни зяпачи. Някои от тях правят снимки с телефоните си. Няколко униформени ченгета се мотаят около тях.
— Май няма да е лошо да отидеш там и да помогнеш на другарчетата си — казва Марино на Хънтър и знам защо.
Писнало му е от хубавата външност на Хънтър и навика му да ме гледа втренчено и да се приближава прекалено много до мен.
— Трябва да знаем кой зяпа и прави снимки — добавя Марино, сякаш издава заповед.