Бентън ме слуша внимателно. Събира информацията и я сортира. Разбира думите ми идеално, но ще внимава да не прибързва с изводите.
— Знаеш ли какъв вид са бикините? — пита ме той.
— Марката?
— Да.
— Скъпи — отговарям. — Първокласен памук, прасковен цвят, швейцарски дизайнер.
Отначало Бентън не отговаря, но по лицето му личи, че думите ми означават нещо за него.
— Третата жертва във Вашингтон — казва той след малко. — Джулиен Гуле харесвала скъпо швейцарско бельо, марка на име „Ханро“.
— Точно така. А от докладите за нея си спомням, че е била около метър и седемдесет и е тежала шейсет килограма, което може да е размер „М“.
— Възможно е бикините да са нейните. Убиецът има нещо общо с Кеймбридж и вярвам, че е следил Клара, докато е живяла тук, а след това я е последвал във Вашингтон — споделя Бентън. — Тя е била мишена, а последните две са били просто чудесна възможност. А сега и това? Ако става дума за същия престъпник, това са три убийства за един месец. Той се чувства удобно тук, в този район на Кеймбридж, но е вън от контрол и затова скъсява интервала. Трябва да се огледам наоколо, но няма да предлагам нищо, докато не съм сигурен.
Бентън няма да предаде информацията на Мачадо, Марино или който и да било друг полицай, работещ по случая. Няма да им съобщи, че търсят сериен убиец, докато не се стопят и последните му съмнения.
— Ще имаме сериозен проблем, ако убиецът е същият. Бюрото ще го отрече — казва той и ме зашеметява с думите си. — Ще ми се наложи да прекарам известно време тук.
Няма да ми обясни нищо повече в момента. Копнее да се задейства.
— Предполагам, че нямаш чифт ботуши в чантата — казвам, като поглеждам обувките му от елегантна кафява кожа с катарами. — Разбира се, че нямаш. Ама че тъп въпрос.
Всъщност Бентън въобще не притежава гумени ботуши. Дори когато работи в градината, той изглежда елегантен и спретнат. Просто не може по друг начин. Един от онези високи и слаби мъже с издялани лица, той има вид на богат и образован дори сред калта на местопрестъплението.
— Самоличността й потвърдена ли е? — пита той.
Хубавото му лице се завърта към мен. Гъстата му посребряла коса е разрошена от вятъра.
— Официално, не — отговарям и го повеждам към уличката, за да остави багажа си до джипа на Марино. — Но почти няма съмнение. Работим с идеята, че това е младата жена, изчезнала снощи, Гейл Шиптън.
— Луси казва, че приличала на нея. Разбира се, намирахме се доста далеч, но тя увеличи кадъра — съобщава ми Бентън, като закопчава дългото си кашмирено палто с едната си ръка. — Улови всичко на филм — разположението на тялото, начина, по който е увито, а това е особено важно. Ще имаш снимка отвисоко, ако искаш. Осъзнавам, че трябва да ти обясня безброй неща, но няма да го правим тук. Не можем.
— Кажи ми поне защо не можем.
— Марино е взел телефона на Гейл Шиптън от бара и очевидно все още е у него.
— Не разбирам откъде би могъл да зна… — започвам, когато се приближаваме до джипа и Куинси започва да скимти.
— Не сега, Кей — спокойно ме прекъсва Бентън. — Не можем да говорим за това пред Марино. Имам предвид факта, че Марино е намерил телефона, а Луси знае за това. Тя буквално го е видяла да го прави, защото наблюдавала телефона отдалеч, откак научила за изчезването на Гейл. От полунощ Луси знаела, че телефонът на Гейл е все още в бар „Сай“, в задната уличка, където го е използвала за последен път.
— Луси е работила с нея — казвам, вече напълно сигурна. — Калъфът на телефона е военен, също като моя и онзи на Луси.
— Това е проблем.
Бентън има предвид, че Луси е проблем или ще се превърне в такъв. Ако смартфонът на Гейл Шиптън представлява интерес за племенницата ми, значи е свързан с някакъв проект, по който тя работи. И Луси ще се намеси в полицейското разследване. Може би вече го е направила.
— Наясно си с избора на времето, нали? Гейл Шиптън е трябвало да се яви в съда след по-малко от две седмици.
Не се съмнявам, че Бентън знае и това, и тревогите ми се завръщат.
— В какво се е забъркала Луси този път?
— Трябва да поговорим за много неща, Кей — казва Бентън, като погалва тила ми, но аз не се успокоявам.
— Тя замесена ли е в делото? — питам настойчиво, тъй като трябва да знам поне това. — Замесена ли е в сто милиона доларовата война на Гейл Шиптън с „Дабъл Ес“, фирма за управление на финанси, чийто главен офис се намира много близо до дома й в Конкорд?