— Какви бяха климатичните условия по това време? — пита Бентън, потънал дълбоко в мислите си.
Обаждам се на Марино. Виждам го как вдига телефона и се завърта към мен, когато го питам в колко часа ченгетата са се появили на местопрестъплението. Той говори с Мачадо за миг, после се връща на линията.
— Почти четири — отговаря ми Марино. — Първата патрулка е пристигнала към четири без десет.
— Колко силно е валяло точно тук? Знам, че беше истински порой в другата част на Кеймбридж по времето, когато ти дойде да ме вземеш. Валеше проливно, когато изведох Сок — припомням си.
Марино отново се завърта към Мачадо.
— Дъждът спирал и пак започвал, но в тази част на града не било прекалено лошо — уведомява ме той. — В момента, когато ченгетата пристигнали, валяло най-силно. Ти видя какво количество кал се бе образувало.
Благодаря му, затварям и предавам разговора ни на Бентън.
— Трупът вероятно е бил оставен малко преди пристигането на полицията, може би дори само няколко минути — заключава той. — А по това време дъждът е бил лек.
— Ами двойката студенти, които са открили трупа? — напомням му. — Те нямаше ли да забележат човек, който се мотае наоколо?
— Добър въпрос. Но дори и да са забелязали, не е имало за какво да се тревожат.
Бентън ми внушава, че познава този убиец и той е човек, който може да се слее с околната среда или да изчезне. Според него точно този човек е оставил мехлема в тревата до мястото, където бе открито тялото.
— Мислиш, че мехлемът е бил оставен нарочно? — питам, като прибирам фотоапарата в кутията.
— Не съм сигурен — отговаря той.
— Този човек бърка в бурканче с ментолов мехлем или го изстисква от туба и част от мехлема просто изпада от пръста му? Или пък избърсва излишъка в тревата?
Обземат ме съмнения и страх.
— Не знам. Важното е, че може да е оставен от него, защото използването му е част от метода му на действие.
— Мислиш така заради това, което видя тук, или и заради другите случаи? — питам, защото не е възможно да направиш подобен извод въз основа на толкова малко информация.
— Не съм виждал мехлема в другите случаи, но убиецът може да го е оставил този път, без да знае, че го е направил. Вярвам, че той започва да губи контрол над себе си. — Бентън повтаря мнението, което вече е споделил няколко пъти. — С него става нещо катастрофално — добавя той, сякаш знае кой и какъв е убиецът.
Притесненията ми нарастват. Страхувам се, че Бентън се е приближил прекалено много до убиеца. И преди съм се страхувала от това. Надявам се, че няма основателна причина, поради която колегите му от ФБР не го слушат.
— Може внезапно да му е дошла идеята за ментолов мехлем — казва Бентън.
Прибирам в плик гумената му ръкавица, изцапана с мехлем. После прибирам ментоловия мехлем и стръкчетата трева, по който е залепнал. Бентън споменава, че дресьорите на коне размазват „Викс“ под ноздрите на състезателните си коне, за да ги поддържат съсредоточени.
— Използват го основно при жребците — обяснява ми с кроткия си тон.
Със същия успех би могъл да ми говори за филм, който тъкмо сме изгледали, или какво ще вечеряме. Ненормалното трябва да стане нормално за него, иначе никога няма да разкрие престъплението. Не може да се отвращава и гнуси от демоните, защото няма да му проговорят. Налага му се да ги приеме, за да ги победи. А това ме притеснява повече, отколкото преди.
— Миризмата ги отвлича от разсеяността — продължава да ми обяснява той. — Могат да се съсредоточат само върху тичането, защото не усещат друга миризма освен ментата.
— С други думи, не могат да помиришат кобилите.
— Не могат да помиришат нищо, което би ги изкушило. Но, да, най-вече кобилите. А допълнителното преимущество е, че ментата помага на дишането на коня. Както и да погледнеш на нещата, става дума за едно и също.
— Какво точно?
— Представяне — отговаря Бентън. — Победа. Надхитряването на всички и тръпката, която това представлява за него.
Замислям се по въпроса, припомняйки си внимателно думите на Бентън. Състезателни коне и „Викс“.
Подобна непонятна информация в контекста на убийство би изглеждала откачена, ако идваше от някой друг, но Бентън има причина да знае онова, което сподели с мен. Не беше внезапно хрумване. Дойде от някакво място, което не ми се струва добро.
— Какво откри? — пита ме Мачадо, като забива лопатата в твърдата камениста земя.