— Някой тук използва ли „Викс“? — отговарям на въпроса му с въпрос. — Предполагам, че не, но искам да се уверя.
— Не, мамка му — изсумтява Марино, като разтърква кръста си и се намръщва, сякаш съм го обвинила в грях, който не е извършвал от години.
— Някой го е използвал, при това наскоро — съобщавам. — Някой е използвал „Викс“ или подобен ментолов мехлем.
— Не и доколкото аз знам — казва Мачадо, като се вторачва през игрището в Бентън, който шляпа из калта с огромните си гумени ботуши. — Искаш да кажеш, че той е намерил „Викс“? В тревата ли беше?
— Нещо такова — отговарям.
— Може да е спортен загряващ мехлем. Все пак това е игрище — отбелязва Мачадо, като спира да копае.
Вторачва се в Бентън, сякаш мъжът ми не е съвсем с всичкия си. Двамата са работили заедно и преди, но докато наблюдавам младия детектив, който не сваля поглед от Бентън, по гърба ми пробягва тръпка. Чувствам се неспокойна.
— Имаш ли представа какво си мисли? — скептично ме пита Мачадо, сякаш подозира, че Бентън е извънземен, на когото не можеш да се довериш.
— Преструва се, че той е извършителят — казва Марино, преди да успея да отговоря.
Не споделям какво според мен мисли Бентън. И да знаех, пак нямаше да кажа. Не е моя работа. Често нямам представа и не се изненадвам, че съпругът ми не принадлежи към братство от приятели, нито колеги от ФБР, ченгета, други федерални агенти или адвокати. Не пийва в местните кръчми като „Томи Дойл“, „Графтън“ или любимото място на Марино — „Падис“.
Бентън е загадка. Може да е бил роден такъв, противоречие от нежна вътрешна част и корава външност, идеално опакована във високото стегнато тяло и спретнато подстриганата коса, която сребрее, откакто се познаваме, специално ушитите му костюми, подходящите чорапи и обувки, които винаги изглеждат чисто нови. Хубав е по един мъжествен и чист начин, а привидното му равнодушие е механизъм за контролиране на уязвимостта му към хора, които навлизат в пространството му.
— Знаеш, че той трябва да проникне в мозъците им — казва Марино, като изсипва пълната с кал лопата встрани и едва не уцелва Бентън, който минава през портата, без да каже и дума.
Мълчалив е. В подобни моменти прилича на странен гений, асоциален и несимпатичен. Не е необичайно за него да се мотае на местопрестъпление в продължение на часове и да не говори с никого. И макар винаги да е бил много уважаван, не всички го харесват. Често не го разбират. Повечето хора го възприемат по абсолютно погрешен начин. Наричат го студен и странен. Предполагат, че човек с подобен самоконтрол и сдържаност не реагира емоционално на злото, с което се сблъсква. Приемат, че не ми дава нищо, от което се нуждая.
Наблюдавам го как напуска паркинга и потегля към улица „Васар“ и сребристото общежитие.
— Трябва да погледне с техните очи и да се престори, че той го извършва.
Марино се ухилва презрително и продължава да обяснява неща, за които не знае много.
Бентън не само прониква в мозъка на жестокия престъпник. Много по-лошо е. Влиза във връзка с най-черното в душата му, потъва в зловещата тъмнина, която му позволява да се свърже с плячката си и да я победи в кошмарната й игра. Често, когато се прибира у дома след седмици работа по някой кошмарен случай, той е толкова изтощен, че се разболява физически. Взима по няколко душа на ден. Почти не яде и пие. Не ме докосва.
След няколко неспокойни безсънни нощи се оправя, а аз сготвям нещо съблазнително, обикновено сицилианско, придружено от бутилка бургундско вино, и после си лягаме. Бентън пропъжда чудовищата отчаяно и агресивно със свирепо любене. Не сме такива, за каквито ни мислят повечето хора. Не сме резервирани пуритани и никога не се изморяваме един от друг.
Сега наблюдавам как съпругът ми върви по тротоара пред Симънс Хол. Влиза в паркинга му, където се замотава сред колите на студентите и прави снимки с телефона си. Зад общежитието оглежда железопътните линии, преди да ги пресече и да тръгне в открит район от кал и разбит бетон, претъпкан с ремаркета, багери и временни брезентови заслони.
Отправя се към черен пикап, паркиран близо до контейнер за боклук, пълен със строителни отпадъци. Наднича през прозорците на пикапа и в откритата му каросерия, сякаш е получил някаква специална информация. И това си е така в известна степен. Той е ръководен от мозъка си и от подсъзнателните си мисли, които го движат леко като компютърни програми.
Отива до яркожълт булдозер, кляка до задната му челюст и поглежда към мен в мига, когато телефонът ми звънва.
15
— Един от тях трябва да дойде тук — казва ми Бентън по телефона. — Имам нужда да ме изслушаш внимателно, Кей.