Виждам го как се разхожда из строителната площадка. Държа под око Марино и Мачадо, за да се уверя, че нямат представа какво се говори по телефона.
— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас засега. Мога да ги насоча по някои следи, но не мога да им дам подробности. Трябва да сме абсолютно сигурни.
Долавям обаче, че той вече е сигурен.
— Не знаем на кого можем да имаме доверие — продължава Бентън. — Това е важното. Един гаф и Гранби ще си получи причината да ме отстрани от случая.
— От този случай или от другите? — питам.
— От всичките. Не мога да кажа колко точно, но в момента са поне четири.
— Има несъответствие. Значително.
Имам предвид найлоновите пликове, усукани около главите на три от вашингтонските жертви.
— Нещо го е стреснало този път. Това е единственото, което ми идва на ум. Освен ако не се е опитвал да скрие, че това убийство има връзка с другите. Но не вярвам да е така. Кеймбридж му е познато ловно място. Дебнал е жертвата си тук преди и не съм изненадан, че го прави отново, но тази жертва не е случайна. Втората и третата може да са били.
Бентън не звучи развълнуван или притеснен, просто защото не е такъв човек. Но аз го познавам. Долавям всеки нюанс в настроението му, а когато се доближи до целта си, гласът му се напряга, сякаш е закачил огромна риба на въдицата си и тя се бори упорито с него. Слушам и знам какво предстои, но има и още нещо, същата заплаха, от която ме побиват тръпки. Усещам я все по-ясно, докато си бъбрим по телефона.
През последните седмици Бентън спомена няколко пъти проблема с доверието. Започна да го прави, откак замина за Вашингтон, и преди два-три дни, след като бе пийнал няколко скоча, каза, че Столичните убийства никога няма да бъдат разрешени. Някой не искал случаят да бъде разрешен. Аз обаче не му повярвах.
Как можех да повярвам подобно нещо? Три жени са жестоко убити, а Бентън работи за ФБР и намеква, че Бюрото не иска убиецът да бъде заловен. Сега изглежда, че той е убил отново и Бентън си има същите тревоги като в другите случаи. Отново си мисля, че може би съпругът ми се е приближил прекалено много. Предположението му е направо ужасно. Кошмарите най-после са го надвили. Винаги съм се страхувала, че може да стане така.
— Шкафчето в каросерията е било разбито — казва ми Бентън по телефона. — На земята има инструмент. Валяло е върху него, но не изглежда да е лежал там дълго време. Дъждът спря напълно преди няколко часа, така че инструментът е бил оставен преди това.
— Какъв инструмент? — питам.
— Някаква резачка, вероятно за метални тръби. Нарочно е оставена там, а върху нея е сложен камък.
— Камък?
— Солиден по размер камък, просто поставен върху резачката.
— По каква причина?
— Камък, ножица, хартия.
Изчаквам да видя дали се шегува, но не.
— Това е извратен детински мозък, който става все по-зъл. В момента е изключително болен и се влошава бързо. Изглежда доста рано за това, а и не мога да ти кажа причината, но с него става нещо. Камъкът и инструментът са атавистично завръщане към игра от миналото му. Усетих това още когато видях за първи път какво бе оставил на известно разстояние от трупа. Трябва да търсиш нещо, което не е очевидно, а полицаите обикновено не го правят.
— Но ти го правиш.
— Намерих камък при всяко убийство, дори и два дни след едното, чак когато отидох там. Камъкът бие ножицата, а ножицата реже хартия. А ченгетата са хартия — официални лица, които попълват документи, възрастни, които създават правила, и той се шегува с тях. Полицията не е публика, която заслужава гениално представление. Той оставя камъка върху инструмента, с който е извършил престъплението, за да напомни на полицията какви скапаняци са, сравнени с него. За него това е страхотна тръпка. Възбуждаща и забавна.
— Полицаите може да са скапаняци, но ти не си.
— Той не би ме сметнал за скапаняк. Би осъзнал, че разбирам какво прави. Всъщност го разбирам по-добре от самия него. Винаги е така с подобни престъпници. Психопати са, а лудостта няма ясен поглед.
Поглеждам към Марино, който копае около стълбчето, стърчащо самотно, тъй като закачената за него телена ограда е отрязана. Мога да предвидя как ще започне да спори с Бентън. Марино е ужасно избухлив, когато става дума за мъжа ми, а сега, когато отново има власт, ще започне истинска война. Положението ще се влоши още повече, преди да се оправи, но засега дори не мога да си представя, че някога ще се подобри.
Не мога да спра да мисля за времето. Бентън се прибира у дома три дни по-рано, а Столичния убиец е нападнал отново тук, където живеем, като торнадо, което се отклонява от пътя си и помита точно нашата къща. Продължавам да мисля за човека зад оградата, гологлав в дъжда, вторачен в задната ми врага. Цяла сутрин се оглеждах наоколо непрестанно, като че ли някой ме наблюдаваше.