— Кога точно обсъдихте прибирането ти у дома днес? — питам.
Отдалечавам се от Марино и Мачадо, за да не чуват думите ми.
— Преди три дни — отговаря Бентън. — Заговорихме за първи път за това в неделя сутрин. Луси знаеше какво си преживяла през уикенда в Кънектикът. Тревожеше се, че това е причината да се разболееш.
— Причината да се разболея е вирус.
— Тя искаше да се прибера у дома, а и аз го исках, но според теб не трябваше да го правя. Бях сигурен, че ако узнаеш, пак ще кажеш „не“.
Искреното му обяснение ми напомня по неприятен начин за други скорошни разкрития. Невинаги показвам какво чувствам, а и не казвам какво искам, а това не е справедливо.
— Споразумяхме се, че трябва да е изненада — добавя той.
— Кой друг знаеше?
— В службата знаеха.
Бентън ми обяснява, че в неделя ФБР било наясно с факта, че той ще напусне Вашингтон по-рано от планираното. Всъщност бостънският отдел трябвало да одобри завръщането му в Кеймбридж и Ед Гранби бил повече от доволен да го разкара от Вашингтон, дори го окуражил. Сещам се за хотела, където бе отседнал Бентън.
Хората, работещи там, също са били наясно с намеренията на мъжа ми. Предполагам, че е променил резервацията си още миналата неделя, веднага след като е решил да ме изненада. Разбира се, Луси е знаела всичко и се замислям за нея. Чудя се дали случайно е споменала изненадата за рождения ден пред Гейл Шиптън и ако е така, какво означава това?
Луси е трябвало да попълни летателен план, преди да отлети от Масачузетс към летище „Дълес“ във Вашингтон. Заради националната безопасност частни самолети нямат право да кацат във Вашингтон без разрешение и одобрен летателен план. Хотелски персонал и хора от ФБР, въздушни диспечери и служби за полети. Мисля кои от тях биха имали причина да знаят подробности като време, местонахождение, тип самолет и дори номера на хеликоптера на Луси, както и какво е оборудването й. Кой е имал достъп до информацията какво правят тя и Бентън и къде и кога се канят да отидат?
Възможно е някой да знае незначителни подробности за живота ни и да сподели информацията с погрешния човек. Не мога да отхвърля идеята, че някъде навън има откачен и хитър убиец, вманиачен по Бентън и извършващ кошмарни престъпления, за да му се изфука. Подобно нещо се случва много рядко. Не съм сигурна, че знам и един пример за сериен убиец, полудял по криминален психолог. Но това не означава, че не се случвало някъде.
Всичко в човешкото поведение е възможно. Била съм свидетелка на жестоки садистични действия, които нормалният мозък не може да си представи. Не мога да измисля някакво зашеметяващо престъпление, което да е оригинално и да не е извършвано преди. А и Бентън не е кой да е. Публикувал е книги и научни трудове, появява се често по телевизията и бе свързан публично със случаите на Столичния убиец. Ако убиецът е следял медиите, знае, че Бентън е бил във Вашингтон, както и че разследването там е било страшно напрегнато, макар че подробностите за престъпленията са били обвити в потайност от ФБР.
Моментът би бил удобен за убиеца да направи това, което Бентън предположи — да продължи някъде другаде, и може би този коварен жесток тип очаква за какво ще се сети мъжът ми. От самото начало Бентън вярва, че Столичния убиец е свързан с Кеймбридж, че това е място, което познава, и безопасно пристанище за него.
Бентън повтаря това от април, когато Клара Хъмбри бе убита по-малко от месец след като се премести от Кеймбридж във Вашингтон. Според него убиецът я е следял в Кеймбридж, след това я е последвал във Вашингтон, а не би направил това, ако не се чувстваше удобно тук и не бе запознат с Вашингтон. Бентън продължава да вярва, че той познава територията си. Убиецът е на престъпно турне, напада по места, за които може и да не знаем. Слушам всичко това, откакто съпругът ми замина преди Деня на благодарността.
Разбирам тревогата на Бентън, че е станал мишена на този убиец или на който и да било убиец, когото преследва, дори и това да не е вярно. До каква степен горкият ми съпруг може да се вживява в душите на престъпниците, преди да започне да се скапва, преди те да заживеят като паразити под кожата му? Този въпрос ме тормози още откак се запознах с него.
— Очевидно е, че бих огледал тук — казва ми той по телефона. — Може би и ченгетата щяха да го намерят, макар да се намира далеч от мястото, където беше трупът.
— А защо ти би огледал там? — питам.
— Заради пикапа.
— Разбитото шкафче — сещам се и насочвам вниманието си към черния пикап, около който Бентън обикаля.