— Някой се мотаеше около къщата ви тази сутрин и изпратих патрулите да го потърсят — отговаря Марино, преди да успея да кажа и дума, а Бентън ме поглежда втрещено и после отново се вторачва в железопътните линии. — Изглеждаше, че онзи тип шпионира докторката — добавя Марино, доволен, че знае за мен нещо, което Бентън не знае.
— Не става дума за човек от фирма за връзки с обществеността, който може би търгува с дрога в бедняшките квартали — заявява Бентън, сякаш няма спор по въпроса. — Той не е човекът, за когото да се тревожите. Онзи, когото търсите, няма да убие, а после да обяви убития за изчезнал и да даде името си на детектива, когото търси по име.
— Няма как да си сигурен в това — възразява Марино. — Ще намерим Суонсън и той ще трябва да ни обясни някои неща.
— Той каза, че изкарал лоша нощ, бил разстроен и шофирал наоколо, прибрал се у дома, за да се изкъпе и преоблече, после купил кафетата, преди да се отправи към Бостън — обобщава Руни.
— Бил разстроен? — обажда се Мачадо. — Изглеждаше ли разстроен?
— Помислих си, че изглежда нервен и разстроен. Също и уплашен. Но много хора реагират така, когато ги разпитва полицай.
Стар бял ван шевролет със стълби отгоре завива от улица „Васар“ и се отправя към нас.
— Нямаше заповеди за ареста му. Нямах причина да го задържа — добавя Руни.
Напрегнатото лице на дебел мъж ни поглежда откъм дясната предна седалка на вана. Вратата му се отваря широко още преди колата да е спряла напълно. Той тръгва бързо към черния пикап и е очевидно, че е собственикът му, Енрике Санчес. Също така очевидно е, че е доста уплашен. В джинси, яке и очукани работни обувки, той има червения нос, подпухналото лице и издутия корем на сериозно пиянде.
— Оставям го тук, когато излизам с приятели. Ако ще пием по бира — съобщава ни Санчес със силния си испански акцент, а тъмните му очи се стрелкат последователно към всеки от нас.
Бентън ми махва и тръгваме към железопътните линии.
— Кога го остави тук и къде пи бира? — пита Марино Енрике Санчес, като пристъпва към него.
— Вчера в пет следобед. Отидохме в „Ралото“. Бях там не повече от два часа, после приятелят ми ме закара вкъщи и ме взе тази сутрин.
— „Ралото“ на авеню „Масачузетс“? — пита Марино. — Там правят много хубави кубински сандвичи. Колко често оставяш пикапа си тук за през нощта, приятел?
19
Следваме железопътните линии покрай трафопост, после покрай център за изучаване на плазмата и топенето. Следва просторна магнитна лаборатория. Вървим по разбит цимент, между контейнери за боклук, телени огради и плевели. Не бързаме и внимателно се оглеждаме за следи от убиеца.
Бентън е сигурен, че той е избягал оттук на разсъмване. Не долавям и най-лекото съмнение или опасение. Трудно ми е да си представя как някой минава оттук в тъмното. Не виждам как би могъл да заобиколи калта, хлъзгавите железа и дървета и да мине покрай задната част на сградите, които са били пусти и тъмни. Би могъл да се нарани. Как може човек, бягащ от местопрестъпление, да вижда къде отива?
— Трябваше да ми кажеш — заявява Бентън, не обвинително, а кротко и загрижено. — Ако си усетила, че някой те наблюдава, защо не ми спомена за това?
— Мислех, че въображението ми е виновно. После тази сутрин видях някого, но той избяга. Отначало Марино прие, че е хлапе, възнамеряващо да краде.
— Но не е било.
— А сега той вярва, че е бил Хейли Суонсън.
— Не е. И мисля, че си наясно с по-сериозния проблем. Но аз съм си у дома и ако преди не го е знаел, сега вече знае.
— Защото ни наблюдава — схващам.
— Така постъпва. Наблюдава и си фантазира. А напоследък ти се появяваш в новините прекалено често. Това е човек, който следва другите случаи.
— Значи смяташ, че е възнамерявал да ми направи нещо?
— Никога няма да му дам тази възможност — решително отговаря Бентън.
Стигаме до масивните климатици и генератори и контейнерите с течен азот, свързани с тръби от неръждаема стомана. Високите светли пилони на напукания бетон приличат на вятърни мелници. Комини се издигат над плоските покриви, високи и конусовидни като ракетни силози или тръби на орган. Заобикаляме камион с хелий, когато в гърдите ми се надига силна тъга. Не знам откъде се появи.
Бентън отсъства от къщи по-малко от месец, но ми се струва цяла вечност. Той не е същият или пък аз съм се променила и го виждам по начин, по какъвто не съм го виждала преди. Разстроена съм. Страх ме е да се доверя на заключенията му. Тревожа се, че е обзет от параноя и се е доближил прекалено много до престъпника. Мисля си колко пъти съм го предупреждавала да не се доближава толкова много до хората, които преследва. Неведнъж съм му повтаряла, че когато вечеряш с дявола, трябва да използваш дълга лъжица.