— Това е хипотеза. На другите местопрестъпления не сме намирали „Викс“, но мога да си представя защо го използва и знам откъде му е дошла идеята.
Бентън се движи трудно с ботушите или пък е раздразнен, задето продължавам да го разпитвам.
— Защо можеш да си го представиш?
Искам да разбера докъде е затънал в грозната тъмна дупка.
— Чела си статиите, които написах за Албърт Фиш, и преди това дисертацията ми. Болката е екстаз. Парфюм, който изгаря. Втриваш ментолов мехлем в гениталиите си, за да не изнасилиш някого. Той се гордее със самоконтрола си. Само я удушил и сготвил на гювеч със зеленчуци, но не я изнасилил и се похвалил с това на майка й. Бутовете й били най-вкусни, но не я изнасилил.
— Значи предполагаш, че убиецът е намазал гениталиите си с „Викс“?
— Позовавам се на „Цветя на злото“ на Бодлер, най-вече на парфюма, аромата на болката, за който Албърт Фиш копнеел. Болката била неговият парфюм на злото. Доставяло му сексуално удоволствие да забучва игли в слабините си и розови стъбла в пениса си. Обичал да го бият с пръчка със стърчащи от нея пирони. Защо? Защото на петгодишна възраст бил оставен в сиропиталище във Вашингтон, съблечен чисто гол и шибан с камшик пред останалите момчета, които му се подигравали и го тормозели, защото получил ерекция по време на боя. Настроил се да се наслаждава на болката. Била еротична за него.
— Вашингтон — посочвам връзката. — Смяташ ли, че Столичния убиец може да се е повлиял от един от най-страшните убийци в историята?
— Не знаем кой какво е чел от статиите, които публикувах за този невиждан досега психиатричен феномен. Той се отървавал безнаказано, извършвайки престъпления в продължение на десетилетия. През цялото време бил женен и имал шест деца. Подозират, че е изпитал удоволствие от собствената си екзекуция.
— Надявам се да си нямаме работа с подобен човек.
— Ужасно би му се искало да е толкова известен. Вероятно чете за прочути убийци и се вживява в зверствата, които са извършили — казва Бентън. — Този човек прекарва по-голямата част от времето си в извратен и жесток въображаем свят, който се корени в събития от миналото му. Настроен е да харесва и да се възбужда от неща, които повечето хора биха сметнали за отвратителни. Може да е роден така. Или пък в детството му се е случило нещо. А най-вероятно и двете.
— И си споделил с колегите си това, което току-що ми каза?
— Те смятат, че би трябвало да се оттегля. Достатъчно богат съм, за да правя каквото си искам. Това ми повтарят. Да се наслаждавам на парите, спечелени от семейството ми. Да прекарвам повече време в Аспен. Да си купя вила на Хаваите.
— Знаят за тревогата ти, че убиецът може да чете твоите статии и да заимства идеи от тях.
Не мога да си представя реакцията на колегите му, когато Бентън е споделил с тях подозрението си.
— Не започна с моите тревоги. Гранби го спомена първи, а това още повече влошава нещата — казва Бентън за моя изненада.
— Ужасно е да те обвини в подобно нещо — отговарям възмутено.
— Съвпада идеално с неговите идеи, че ФБР вече не трябва да изготвя профили на серийните убийци, както през осемдесетте и деветдесетте. Според него ние трябва да се слеем със съвместната антитерористична група. Всичко трябва да се съсредоточи върху борба с тероризма и безсмислените масови убийства, а не върху индивидуалните серийни престъпници. Аз съм старомоден и дори усложнявам проблема. Хората четат публикациите ми в интернет. Не се знае кой точно ги вижда и не би трябвало да разпространяваме провокираща информация, която може да вдъхнови имитатори.
— Той е такъв дребнав бюрократ — казвам бързо, опитвайки се да подкрепя мъжа си, докато вървим в слънчевата и ветровита утрин. — Мрази начина, по който се обличаш. Ненавижда колата и къщата ти, а и никак не си пада по мен. Дразни го фактът, че се занимаваш с профилиране и си авторитет в тази област, а той не е прочут с нищо. Гранби никога няма да бъде познат с нищо друго, освен че хора като нас имат лошо мнение за него.
— Евентуално ще ме принуди да напусна, а Марино никак не ми помогна, когато уведоми службата, че се включвам в разследване, за което ФБР не знае нищо. Разбира се, не съм говорил с Гранби, тъй като бях зает.
— Какво е казал Марино? — питам раздразнено.
— Предлага да намерим време за събрание по случая.
— По дяволите! Това е адски тъпо. Пак е решил да се изфука, а когато го прави, въобще не мисли. И има нужда да се заяжда с теб. Особено сега, защото не се чувства особено уверен.
— Няма значение защо. Но ми се иска да не го беше правил.
— И преди са те карали да се пенсионираш. Но винаги си променят решението, разумните хора осъзнават колко си ценен.