— Не, не се чудиш.
— Прав си — отговарям. — Не се чудя. Не знам нищо друго, а може би това е още по-лошо.
— У теб ли е малкото фенерче, което обикновено носиш? — пита ме той.
Стигаме института за проучване на мозъка, където железопътните линии минават през сградата, буквално през средата й, в тунел, дълъг около половин пресечка. Вътре е полутъмно и поне десет градуса по-студено. Вадя фенерчето и го включвам. Осветявам пътя ни. Сританите от нас камъчета тракат по железните релси и ми напомнят за звуците зад оградата на двора ни. Настъпени клечки и листа, сритано камъче, а после — бягащият млад мъж.
Връщаме се навън в ярката слънчева утрин и прибирам фенерчето в чантата си. Прекрачваме локви в чакъла и стигаме до кална отсечка. И двамата виждаме отпечатъка едновременно. Прилича на следа от бос крак.
20
Първата ми мисъл е: Гейл Шиптън. Краката й бяха боси. Но това е абсурдно. Тя не се е увила в бял плат и не е вървяла пеша покрай железопътните линии в проливния дъжд, за да умре на бейзболното игрище. Най-важното е, че отпечатъкът сочи в обратната посока — вън от университетското градче.
Спираме отвъд тунела, където липсват подпорите от ръждясалите релси, беззъба отсечка път с дължина два-три метра. После подпорите започват отново и на първата е оставен отпечатъкът в мръсна патина, покриваща старото обработено дърво. Клякам, за да огледам отблизо ясната форма на стъпало и пет пръста. Отпечатъкът е идеален от анатомична гледна точка. Прекалено симетричен и перфектен. Изглежда фалшив по някаква причина.
Три подпори нататък намирам същия отпечатък, после още един, а в праха от другата страна на релсите има няколко частични, размазани леко от дъжда, които сочат в обратната посока — към университетското градче, сякаш човекът е отивал към него. Отпечатъците са оставени по различно време, частичните — по-рано, докато още валеше слабо, а останалите — по-късно, когато дъждът спря. Всяка следа е леко размазана, сякаш човекът е скачал от релса на релса или е тичал, или и двете. Ловък, силен и бърз, не се е пързалял и не се е спъвал при обстоятелства, в които повечето от нас не биха се движили така бързо.
Отпечатъците изглеждат нечовешки, като че ли са оставени от супергерой в гумен костюм, който изчезва по железопътните линии така светкавично, както се е появил. Батман, Супермен, стъпващи за миг на земята, преди отново да полетят. Само дето нашият герой не се е посветил на борба със злото. Представям си фигурата в черен клин, която забелязах да тича, когато пристигнах на местопрестъплението още по тъмно. Ловък и бърз, по някаква причина той привлече погледа ми, докато тичаше към мястото, където железопътните релси минават зад Симънс Хол.
— Ръкавица за крака — заявявам очевидното. — Луси ги носи понякога. Гуменки с пет пръста, подходящи за минималистко бягане и спринтиране.
— Минималист като с белия плат и семплите прозрачни найлонови пликове, украсени с панделки от лепенки. Минимални наранявания. Минимална борба, ако въобще е имало такава — казва Бентън замислено. — Убива като минималист, но с гръм и трясък. И подигравки. Знае как да привлече вниманието.
— Виждал ли си подобен отпечатък преди?
Той поклаща глава отрицателно и стиска челюсти. Бентън мрази този тип, който и да е той.
— На никое от другите местопрестъпления не са откривани отпечатъци от обувки — отговаря той. — Шофирал е, а после е ходил пеша през гората. Но това не означава, че не е носил нещо подобно. Не знам.
— Доколкото знам, обувките-ръкавици са най-близкото до това да тичаш бос — обяснявам му. — И определено не са нещо, което би очаквал човек да носи тук навън, особено в такъв дъжд и кал. Имат подметки, но усещаш всяка неравност под тях, всяко камъче, пръчица или пукнатина в тротоара. Или поне Луси ми обясни така. Тя носи своите на улицата и на плажа, но не и извън гладък път.
Десетина подпори по-нататък релсите отново са обградени с чакъл. Тъмното дърво е мокро, но сравнително чисто и се чудя дали отпечатъците от крака са поредната предумишлена изненада. Чудя се дали е искал да ги намерим, както инструмента, чантата на Гейл Шиптън и портфейла й. Или пък убиецът минималист, търсещ внимание, е допуснал грешка. И дали капката ментолов мехлем на тревата също е била грешка? Мога да се сдобия с ДНК от мехлема. Имам нужда само от няколко кожни клетки.
Изваждам си телефона от джоба на палтото и правя няколко снимки на отпечатъци, а когато се надигам, пред очите ми причернява. За момент ми се струва, че ще припадна. Кръвната ми захар е ниска. Вдигам очи към голите върхове на дърветата, очертани на фона на яркото небе, към приличните на хищнически нокти клони, разлюлени от вятъра. Оглеждам се наоколо, търсейки човека, който следи жени и ги убива. И който вероятно следи и мен. Трябва да отида в службата.