— Луси добре ли ще е? — питам. — Какво става, Бентън?
— Не искам да повдигнат обвинения за възпрепятстване на правосъдието. Луси може да попадне в затвора и той ще бъде виновен за това.
— Марино ще е виновен? — не мога да повярвам на ушите си.
— Не той, не и нарочно. Не искаш да замесваш отдела ми. Кеймбриджката полиция може да анализира телефона. Един от техните детективи е прикрепен към Сикрет Сървис и може да направи анализа в офиса си в Бостън.
— И с какво този анализ ще е по-добър от този на Бюрото, където хората ни познават?
— Това, че ни познават, влошава нещата. А и аз не работя за Сикрет Сървис — отговаря Бентън, като стъпва на една от релсите и изпробва колко е хлъзгава. — Затова е по-добре.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Не можеш да им се довериш, Кей. Имаш ли представа колко ще се зарадва Гранби, ако научи нещо за телефона? Марино трябва да си държи проклетата уста затворена.
Притеснявам се при мисълта, че шефът на Бентън ще се изкефи да се нахвърли върху племенницата ми. Винаги съм го смятала за досаден и неприятен, типичен пример за това, което се издига на върха в наши дни, но сега ми става ясно, че според Бентън Ед Гранби е нещо повече от дразнител и пречка, и то не само за него, а за всички нас.
— Телефонът бездруго няма нищо общо с убийството на Гейл Шиптън — заявява Бентън твърдо. — Луси ще ти каже какво е направила и какво се опитва да предотврати. Би трябвало да го чуеш от нея. Аз трябва да внимавам какво говоря, а вече казах прекалено много.
— Според мен пък каза крайно недостатъчно, а сега не е време да си предпазлив — отвръщам. — И преди сме минавали по този път, когато си бил адски лоялен към Бюрото, а също и страшно предпазлив, и виж какво стана. Всички ние се съсипваме — казвам раздразнено. — Извинявай. Изморена съм, умирам от глад, а това е адски неприятно.
Бентън замълчава. Долавям конфликта в душата му. Накрая той казва:
— Никога вече няма да позволя това да се случи.
— Да, каза го вече.
— Знаеш какво очаква ФБР. Не само да е на първо място, но и да те притежава, а когато приключи с теб, отиваш в изгнание и потъваш в забрава или нещо още по-лошо.
— ФБР не притежава никого от двама ни — възразявам. — Навремето беше така, но никога вече няма да стане. А твоите хора няма да докоснат Луси.
— Не са мои хора — гневно отрича той.
— Ти си господар на себе си, Бентън.
— Знам го, Кей. Наистина. Нямаше да съм тук сега, ако не беше така.
— На какво точно не мога да се доверя? — поглеждам го. — Мисля, че е време да ми обясниш.
— Не съм сигурен, че мога. Но ще ти кажа какво ме тревожи и съм сам в това. Не искам ти и Луси да пострадате. А Гранби ще ви нарани, ако може. Ще нарани всички ни. Надявам се Марино да не каже и дума за телефона на никого от офиса. По дяволите, защо трябваше да си пъха носа в това? Не трябваше да се обажда в службата. Ще настане истинска лудница, ако той им предаде телефона.
— Няма да го направи. Марино мрази ФБР.
— Може би е прав.
— Трябва да знам в какво си сам. Срещу каквото и да си изправен, аз също ще се изправя. Всички ще се изправим до теб.
— Сега, след като той уби и тук, ти вече си изправена срещу него.
— Не можем да имаме тайни, Бентън. ФБР да върви по дяволите. Говорим за нас. И умират хора. Майната му на ФБР.
Не мога да повярвам, че го казах, но го направих.
— Марино вероятно тъкмо ми е уредил уволнението, но не ми пука. Не можем да оставим Гранби да се отърве безнаказано.
— Няма да го оставим. Каквото и да е направил. Но трябва да говориш с мен.
Бентън се отпуска на земята, обляга гръб на оградата и се кани да ми каже онова, което вярва, че не би трябвало да ми казва.
— Мислят, че знаят кой е, и ще ти дам информацията, защото не можеш да имаш вяра на нищо, което те ти кажат. Вероятно ще бъде лъжа.
Той продължава да говори за ФБР, сякаш не е един от служителите му.
— Ти вече си замесена пряко в тези случаи и няма да позволя на Бюрото да ти причини това. Права си. Обещах, че това няма да се случи отново, и ще спазя обещанието си.
— Какво да се случи?
— Те причиниха достатъчно и на двама ни.
— Какво става, Бентън?
Той ми обяснява как колегите му са сигурни, че знаят кой е Столичния убиец, а Бентън е още по-сигурен и от тях, че грешат. Тук не става дума само за доверие, но и за възможност, която не може да е по-шокираща или обезсърчаваща.
— Прекалено е очевидно. Прекалено хубаво, за да е истина — казва той. — Такъв хитър и пресметлив човек не би оставил ДНК-то си, при това толкова очевидно. Не бяха нужни нито специални лампи, нито проби, за да го намериш веднага. Чувствам, че е погрешно. А опитът ми сочи, че когато положението ти се струва погрешно, то почти винаги е.