— Кой е убиецът според ФБР?
— Мартин Лагос — отговаря Бентън.
Обзема ме странно чувство, когато чувам името.
— Изчезнал преди седемнайсет години, когато убил майка си. Би трябвало да кажа, когато „твърдят, че е убил майка си“. По онова време бил едва на петнайсет. Бюрото разполага с името му, но не и с него, защото никой не знае къде да го намери. Аз съм единственият, който не е убеден, дори напротив. Уорън, Стюарт, Бътлър и Уиър мислят, че съм луд.
Шокирана съм, но и още нещо. Осъзнавам, че името Лагос ми е познато. Не знам защо. Не мога да си спомня.
— Как е възможно ФБР да знае самоличността му и да не я сподели с обществеността? — питам. — Ако хората знаят кого търсите, някой може да се обади с необходимата информация.
— Лагос не трябва да научава, че е бил свързан с вашингтонските убийства. Това е идеята на Гранби. Мартин Лагос няма представа, че ФБР го смята за виновен. А когато настъпи подходящият момент, Гранби ще проведе пресконференция. Голяма и зрелищна.
— Защо Ед Гранби и кое ще направи момента подходящ? — питам, като се вторачвам в дългата отсечка железопътни линии в търсене на Марино.
— Гранби разсъждава по следния начин: първата жертва е била от Кеймбридж, значи има силен местен интерес и отделът ни е замесен още от самото начало. Когато измине достатъчно време и никой друг не бъде заловен, а убиецът не удари отново, информацията ще бъде споделена с обществеността.
— Изглежда обаче той е ударил отново.
— Това е проблемът на Гранби сега. Ако предположим, че съм прав, доказателствата няма да сочат към Мартин Лагос, защото просто няма начин — казва Бентън. — Не и в този случай, нито в друг, ако има повече такива.
— Нямам представа какво искаш да кажеш.
— Няма да се появи нищо друго, което да отвлече вниманието от Мартин Лагос, нито за в бъдеще, нито дори в миналото му. ДНК-то му няма да бъде намерено отново. Но и ничие друго ДНК няма да бъде намерено. Това е, от което се страхувам. Трите вашингтонски случая ще бъдат приключени и закрити и определени лица ще продължат към следващата си задача. Вярвам, че Гранби иска точно това по причини, които не разбирам. Но го усещам. И извърших самостоятелни проучвания, докато ме нямаше през последните три седмици.
— Какво откри? — питам.
— Няма досие за Мартин Лагос, нито следа от него — отговаря Бентън, като вдига клечка и я счупва на няколко парчета. — Той е в неизвестност и е така, откакто е изчезнал. Интерпол е разпращал информация за него в продължение на седемнайсет години, но нито една следа не е била вярна.
— Значи от самото начало са смятали, че може да живее в чужда страна — отбелязвам, защото не мога да си представя друга причина за намесата на Интерпол.
— Предполага се, че е бил добре подготвен, за да се справи в Европа или Южна Америка — отговаря Бентън. — От къщата липсвала значителна сума пари, а той говорел френски, испански и италиански освен английския.
— Когато е бил едва на петнайсет години?
Лагос. Знам името, но нищо не се появява пред очите ми.
— Така го възпитала майка му. Говорели няколко езика у дома и бил опитен пътешественик. Изключително умен, но с проблеми. В училище го изолирали и тормозели. Не участвал в групови спортове, нито в някакви светски дейности. Пълен отличник, компютърен гений до първата година в гимназията, когато оценките му започнали да спадат. Затворил се в себе си още повече, бил депресиран, започнал да пие, а накрая и майка му била убита.
— И се смята, че я е убил кога и къде?
— Феърфакс, Вирджиния, юли 1996 година.
— Майка му имаше нещо общо с редките изкуства и Белия дом.
Спомените ми оживяват и внезапно образът й изниква в главата ми.
Подута и обезцветена от разлагането, косата и кожата се свличат от тялото. Зъбите й проблясват на фона на лицето, което е черно-червено и гротескно подуто. Гола и частично потопена в мръсна вода.
— Габриела Лагос е била твой случай — казва Бентън.
21
Аз бях главният съдебен лекар на Вирджиния тогава, но не аз извърших аутопсията. Службата в северния район се погрижи за Габриела Лагос и не осъзнах, че има сериозен проблем, докато не аутопсираха и освободиха тялото й.
Спомням си как шофирах до погребален дом във Феърфакс, Вирджиния, и неудоволствието на хората, които работеха там, когато се появих с куфарчето за обработка на местопрестъпления. Тялото не ставаше за оглед, но това не означаваше, че би трябвало да го обезобразявам допълнително, отрязвайки парченца кожа, за които подозирах, че са синини.