Прекарах дълги часове с Габриела Лагос, вторачена в трупа й, след като бях прегледала докладите и снимките от странната й смърт. Чувствах същото, което Бентън изпитва сега. Аз бях единствената. Бях убедена, че жената е убита, а смъртта й е маскирана като инцидент или естествена смърт.
— Била вътрешен човек във Вашингтон, разведена с бившия министър на културата в Аржентина, специалистка по история на изкуствата, изключително жизнена и много красива — казва Бентън. — Уредник в Националната галерия. Грижела се за изложбите в Белия дом и удостоверявала автентичността на новите покупки за Първото семейство, което по онова време беше семейство Клинтън.
— Спомням си намек за скандал, който никога не излезе на бял свят.
Усетих, че някой се опитва да манипулира службата ми от момента, когато уведомих полицията, че Габриела Лагос е убита чрез удавяне. Фокусът се прехвърли върху единственото й дете, сина, когото бе отгледала сама.
Петнайсетгодишното момче беше изчезнало. Когато издадоха заповед за арестуването му, получих няколко агресивни обаждания от кабинета на кмета, а дългогодишният ми приятел сенатор Франк Лорд ме предупреди да внимавам.
— Очевидно бе мъртва от три-четири дни в средата на лятото. Климатикът беше изключен, вероятно нарочно, за да ускори разлагането — казвам на Бентън. — Може да се каже, че тя беше в кошмарно състояние. Пресните контузии не бяха очевидни, но си бяха там, както и типичните следи от пръсти, които очакваш при удавяния в банята, когато жертвата е държана за глезените, за да се потопи главата й. Почти винаги в долната част на краката има доста синини. Също и по ръцете. Дължат се на жестоките удари във ваната, докато жертвата размахва ръце безпомощно.
— Господи, напомни ми да не си отивам по този начин — промърморва Бентън.
— Трудно бе да видиш следите заради напредналото разложение — продължавам и подробностите нахлуват в главата ми като лоши сънища. — Заместникът ми не беше изрязал тези участъци, за да търси кръвоизливи, и бе изтълкувал погрешно контузиите като настъпили след смъртта.
— Знам всичко за небрежното му отношение — кимва Бентън и мята парченца от клечката на земята.
— Джери Гайст — казвам тъжно.
— Трудно е да забравиш надут дърт задник като него.
— По голям брой причини тя лесно можеше да бъде отписана като нещастен случай.
— Ако ти не се беше намесила, точно така щеше да стане — напомня ми Бентън.
Прокурорът бе твърдо убеден, че съдебните заседатели никога няма да признаят Мартин Лагос за виновен, ако въобще някога бъде намерен и изправен пред съда. Веществените доказателства не бяха достатъчно силни. Аз обаче не се съгласих. Доказателствата бяха повече от достатъчни. Здрава млада жена, която не е под влияние на алкохол или наркотици, не се дави случайно във вана, пълна с толкова гореща вода, че цялото й тяло бе обгорено. Нямаше следи от инсулт, инфаркт или аневризъм и жената не би трябвало да има пресни контузии. Беше убита и аз вярвах, че който и да е извършил убийството, се бе опитал да прикрие престъплението.
— Доктор Гайст искаше смъртта да бъде вписана като инцидентно удавяне, но аз не му разреших.
Не се бях сещала за Гайст от години. По онова време той беше на около шейсет, патолог от старата школа, изпълнен с омраза към жените и адски щастлив, когато си подадох оставката и вече не трябваше да ми бъде подчинен. Спомням си как чувствах, че той се влияе от някого с мощни връзки, и подозирах, че действа зад кулисите, за да ме принуди да напусна службата.
— Той твърдеше, че мехурите и изгарянията по кожата се дължали само на лошото състояние, в което била. А всъщност цялото й тяло бе покрито с тежки изгаряния — обяснявам. — За мен бе очевидно, че след като е умряла, някой е напълнил ваната с вряла вода, вероятно за да ускори разлагането и да прикрие раните. Това и изключването на климатика през юли затрудняваха случая, който доктор Гайст оспорваше с мен непочтително.
— Той беше арогантно дребно копеленце — казва Бентън, като прокарва пръсти през разрошената си от вятъра коса.
Силен вятър следва затихналата буря и духа ожесточено над километрите релси, прострели се напред като хирургически шевове. В далечината различавам Марино, който разхожда кучето си.
— Защо името на Мартин Лагос се появи сега? — питам.