— Предполага се, че ДНК-то му е открито в третия случай, Джулиен Гуле. По бикините, с които убиецът я облякъл. Те пък били идентифицирани като принадлежащи на жертвата от предишната седмица, Сали Карсън.
Бентън се надига и разтърсва краката си, както прави винаги, когато коленете го наболяват.
— Как са били идентифицирани?
— Визуално. Съпругът й ги познал. Били подарък от него. Тя ги носела, когато излязла от къщи и той я видял за последен път. Не открихме нейното ДНК по тях.
— Това е необичайно, ако ги е носила, когато е била отвлечена и убита.
— Може би започваш да виждаш нещата като мен. Не открихме ДНК-то на Сали Карсън, но намерихме ДНК-то на Мартин Лагос. Това е предположението.
— Да, спомена „предположение“ вече два пъти.
— Убиецът облича последната си жертва в бикините на предишната — казва Бентън. — Като по учебник. Писал съм по въпроса.
— И по някаква причина в третия случай, Джулиен Гуле, той е оставил ДНК-то си.
— Така би трябвало да изглежда.
— Мислиш, че ДНК-то е било оставено нарочно?
— Да, мисля, че някой го е направил нарочно.
Бентън облича палтото си и поглежда към Марино, който се носи към нас с нещо като подскоци. Куинси го тегли като шейна, следвайки миризмите на бог знае какво и маркирайки територията си върху стръкчета плевели.
— Не можем да открием Мартин Лагос — продължава да обяснява Бентън. — Теорията е, че си е създал нова самоличност, вероятно още по времето, когато е изчезнал. Имал един близък приятел, който, смятам, му е помогнал да се покрие или е бил замесен в убийството на Габриела. Не знаем къде е и този приятел. Но никой не ме слуша.
— Ами състаряващите портрети, които да ни покажат как може би изглежда Мартин сега?
— Повярвай ми, опитах.
— Сам ли?
Продължавам да се впечатлявам от начина, по който говори за себе си, сякаш е напълно сам в разследването.
— Проверихме всички снимки в базата данни, включително полицейски участъци, затвори, паспорти, шофьорски книжки, а също и всичко, с което разполагаше Интерпол. Например черни бележки за неидентифицирани мъртъвци. Нищо. Абсолютно нищо.
— Кого имаш предвид с това „ние“?
Бентън не ми отговаря, а Марино се приближава към другата страна на тунела.
— Не мислиш, че той е жив — казвам тихо, защото не искам Марино да чуе и дума.
— Не мисля — отговаря Бентън. — Независимо под какво име може да е живял или как е променил външния си вид, чертите на лицето му си остават същите. Разстоянието между носа и устата, широчината на очите му и други подобни мерки.
Звучи като нещо, което би казала Луси.
— Всичко ме кара да подозирам, че той не е бил наоколо през последните седемнайсет години и затова не можем да го намерим — добавя Бентън. — Възможно е да е мъртъв. Може да се е самоубил или да е бил убит.
— Сигурно Луси може да помогне — предлагам онова, което подозирам, че вече е станало. — Създадените от нея компютърни програми, които разпознават предмети и образи по почти същия начин като мозъка. Знам, че прави проучвания с ириси, лицеви черти и други биометрични технологии. Разбира се, сигурна съм, че знаеш с какво се занимава. Може би дори по-добре от мен — добавям многозначително.
— Криминоложко приложение — промърморва той и се заглежда в приближаващия се Марино. — С потенциала да бъде използвано и при дистанционно управлявани устройства. С други думи, малки самолетчета, наблюдаващи подозрителни хора, начин да издириш почти всичко, за което се сетиш, ако приемем, че имаш достъп до бази с данни, недостъпни за останалите хора.
— Можеш да дадеш на Луси най-скорошната му снимка. Или видеозапис. Всичко, с което разполагаш.
Може би това е проект, по който двамата са работили, и Бентън намеква, че Луси му е помагала чрез претърсването на бази данни, до които няма законен достъп. Например правителствени.
— Последната му снимка е от петнайсетия му рожден ден — отговаря Бентън. — Само четири дни преди смъртта на майка му. Състаряването и лицевото разпознаване не доведоха доникъде. Няма съвпадение, защото той е мъртъв. Вярвам го, макар още да не мога да го докажа.
Ако Луси му е помагала, това нарушава не само правилата на ФБР, но и много други. Тя не би трябвало да знае върху какво работи Бентън, а още по-малко да му помага, освен ако сътрудничеството й не е било одобрено от отдела му, по-специално от Гранби. Но пък и аз не би трябвало да знам нищо за Столичния убиец.
Фактът, че Луси е била натоварена с провеждане на тайни издирвания, показва как Бентън никак не се доверява на колегите си. И обяснява защо Луси е изтрила информацията от смартфона на Гейл Шиптън. Ако някой откриеше криминоложкото приложение, щеше да се запита за какво е било използвано. И най-лекият намек, че приложението е способно да претърсва поверителни бази данни, би отвел следователите право към Луси и Бентън и би причинил страхотни неприятности. И двамата могат да бъдат изправени пред съда. Бентън никога не би участвал в подобно нещо, освен ако не е бил напълно сигурен, че няма избор.