— Съгласен съм.
— Сперма, кожни клетки?
Предполагам, че едното или другото е било открито и изследвано.
— Кръв — отговаря Бентън.
— Видима кръв. Прав си. Изглежда прекалено очебийно. Защо убиецът би оставил кръвта си на чифт бикини? Как е възможно това да се случи и той да не забележи и осъзнае какво ще означава, когато бельото бъде изследвано?
— Ами ако някой е пазил мостра от кръвта на Мартин Лагос през всичките тези години? — пита Бентън.
— Трябва да е била съхранявана по строго определен начин. По-точно — замразена — отвръщам със съмнение. — Говориш за нещо, планирано от човек, който е знаел какво прави. И трябва да се запиташ защо кръвна мостра от Мартин Лагос въобще би била съхранявана. От кого и с каква цел?
— Ами хората, които си разменят флакончета с кръв, изработени като бижута? Носят ги на врата си.
Бентън търси всяко възможно обяснение, защото има зловещи съмнения, които не желае да изрече. Не иска да обвинява открито. Иска аз да стигна до извода.
— Ако Лагос си е разменил подобно бижу с някого? — предлага Бентън.
— И седемнайсет години по-късно собственикът на това бижу го накисва за няколко убийства?
— Знам само, че ДНК-то от кръвната проба е било идентифицирано като това на Мартин Лагос, и се мъча да намеря всички възможни обяснения как това е могло да се случи. Освен най-очевидното.
— Очевидното е проблем с КОДИС. Страхуваш се, че хора като Гранби те лъжат.
— Иска ми се никога да не му бях споменавал за това.
— На кого още го спомена?
— На теб, на човек, на когото мога да доверя живота си.
Бентън не споменава името на Луси, защото е излишно.
— Заобикалям Гранби винаги когато мога — добавя той.
Пред нас се издига склад от тъмни тухли. Стотиците му прозорци са огрени от слънцето.
— Да речем, че някой е носил като колие флаконче с кръвта на Мартин Лагос и после е решил да я използва, за да го накисне — решавам да разиграя сценария. — В продължение на дни и години, без да е замразена и съхранявана според правилата. Забрави за това. Кръвта щеше да се е разложила. ДНК-то щеше да е унищожено от бактерии или ултравиолетови лъчи, ако слънце е огрявало флакончето.
— А ако по някаква причина е била съхранявана в лаборатория?
— Не и в лабораториите ни във Вирджиния и Вашингтон — напомням му. — Не е била взимана кръв, защото не е имало случай, нито аутопсия, ако Мартин Лагос е скочил от моста на Четиринайсета улица и трупът му никога не е бил открит. Когато полицията е работила по убийството на майка му и са осъзнали, че Мартин е изчезнал, предполагам, че са изготвили ДНК профила му по проби, взети от четка за зъби или за коса, нещо подобно.
— Да — отговаря Бентън. — Не твърдя, че кръвта не е негова. Казвам само, че не разбирам как се е озовала там. Убеден съм, че някой иска да вярваме, че това е кръвта на Лагос.
— Какво казват колегите ти за тази идея?
— Мислят, че се занимавам с убийства от прекалено отдавна.
— Няма да се пенсионираш. Не би го направил.
Бентън няма да се хване да преподава някъде или да стане поредният служител на ФБР, който се появява по телевизията, когато се случи голямо престъпление или съдебно дело.
— Вбесявам всички и говоря с теб, без да съм получил разрешение. Говорих и с Луси. Знаеш го, без да ти го казвам — признава той. — Ако разберат… всъщност защо въобще вече да ми пука? Като се има предвид докъде стигна всичко и какво вероятно означава… Господи, Гранби и всички останали могат да вървят по дяволите.
23
Почти единайсет е, когато стигаме до задния паркинг на седеметажната ми сграда, облечена в титан и с форма на куршум, украсена със стъклен покрив.
Оградата, специално обезопасена срещу катерене, е висока и е от ПВЦ тръби, боядисани в черно. Над нея се виждат сателитни чинии и антени, проблясващи в сребристо по покривите на лабораториите на МИТ, които ограждат КЦК от три страни. Съобщенията летят невидими и почти със скоростта на светлината. Много от тях са поверителни, военни или свързани с тайни правителствени проекти.
Телефонът ми звъни. Вдигам очи към огрения от слънцето прозорец на Брайс, сякаш може да го видя, което не е възможно. Но старите навици умират трудно. Стъклата на сградата са еднопосочни. Ние виждаме навън, но никой не може да надникне вътре. Шефът на персонала ни може би ни гледа, но няма как да разбера.
— Повелителят на зъбите си тръгна преди около двайсет минути — съобщава ми той за доктор Адамс. — Със сигурност е Гейл Шиптън. Тя е от хората със страхотна усмивка, защото зъболекарите доста са се потрудили върху нея. Обзалагам се, че в училище са й се подигравали също като на мен.