Вкарвам кода си в електронната ключалка. Тя изпищява и за момент не става нищо. Създава проблеми от пет дни, но Марино вече не работи тук и се сещам, че двамата ръководехме мястото заедно. Опитвам отново.
— Вероятно като дете е била лекувана с тетрациклин, който е причинил обезцветяване на зъбите. Нали знаеш онези грозни зъби на петна, които те карат да мразиш училището, защото децата ти се подиграват? — казва Брайс, когато портата оживява с потръпване.
Започва да се плъзга по релсите бавно и с друсане. Все още не работи както трябва, откак бе ремонтирана за последен път преди няколко седмици. Сега, когато Марино не е тук, няма кой да надзирава техниците. Той вечно им стоеше на главите, но тези дни вече са минало. Трудно ми е да го повярвам.
— И аз имах такъв зъб като малък. Разбира се, беше един от предните и прякорът ми беше Тебеширения зъб. „Брайс може да пише на дъската със зъба си.“ Не се усмихнах нито веднъж, докато ходех на училище.
От другата страна на тресящата се ограда белите ни ванове и пикапи са паркирани безредно и забелязвам, че са мръсни. Марино щеше да побеснее, ако не беше напуснал. Предполагам, че ще се наложи да намерим сравнително евтина компания за почистване, на която да можем да разчитаме да обслужва возилата ни тук. Още една домакинска грижа, която да обсъдя с Брайс.
— Много работа са свършили в устата й — продължава той. — Доста скъпа при това. Но пък тя е била достатъчно богата, за да съди някого за сто милиона, както съобщиха по новините. Не искам да проявя неуважение — бързо се извинява той.
— Бентън и аз сме тук — напомням на Брайс, който успява да намери нещо общо с всеки труп, минал през залите ни. — Защо не проведем този разговор вътре, за предпочитане малко по-късно? Трябва да започна аутопсията и да проверя как са останалите.
Разкопчавам си палтото и си спомням, че нося оръжие. Само полицаите могат да ходят въоръжени в службата ни. Персоналът на КЦК, включително и аз, трябва да оставя оръжията си на гишето на охраната, където ги заключват в специален стоманен шкаф. Не че всички спазват правилата. Марино никога не го правеше. Не се съмнявам, че и Луси не го прави. Щраквам катарамата на чантичката.
— Разбира се, че сте тук. Виждам ви и на камерите, и през прозореца. Портата е пооочти ооотвооорееена-аааа — имитира той мудността на вратата, — и виждам теб и Бентън, щастливата двойка. Натискаш бутона, за да я затвориш след себе си, което ще отнеме цяла вечност. Леле, какви страховити оранжеви ботуши! Чакай да отгатна. Бентън няма какво да обуе, защото багажът му е в колата на Марино. Прав ли съм? Долетял е с Луси и е кацнал на местопрестъплението, а ти си помолила Марино да прибере вещите му, които сега са държани като заложници. И горкият Бентън трябва да носи тези кошмарни ботуши цял ден. Кажи му да се качи горе при мен.
Включвам телефона на говорител, за да може и Бентън да чува разговора.
— Имам един чифт резервни маратонки, които може да вземе назаем. Черна кожа. Няма да изглеждат прекалено ужасно — прозвучава гласът на Брайс, а аз се чудя кой ли още е знаел за полета на Бентън към къщи.
Не съм изненадана, че Брайс е информиран. Въпросът е кога е научил и от кого.
— Мисля, че носим един и същи размер или поне достатъчно близки — продължава Брайс.
— Знаел си, че той се прибира у дома днес? — питам и поглеждам Бентън, който отново проверява имейли по телефона си.
Заел се е да предаде на колегите си информация, с която те може да не са съгласни и да пренебрегнат, и е изключително предпазлив, повече от когато и да било преди. Агенти, повечето от тях млади, които в началото на кариерата си гледаха на него като на легенда, сега искат да заемат мястото му, да покажат, че са по-подходящи за работата от него, и това може да се очаква. Но не и другото. Бентън подозира конспирация и саботаж и май не си въобразява.
— Е, имах идея. Наложи ми се да свърша някои неща — отговаря Брайс загадъчно. — Утре е рожденият му ден и не бях сигурен дали ще се сетиш, като се има предвид колко болна беше. Да не говорим за украсяването за Коледа, така че той да влезе в щастлива празнична къща.
— Кога научи и на кого каза?
— Говорих с Луси. Искам да кажа, нямаш елха, нито една лампичка или свещ на прозореца — поучава ме той. — Това ми стана болезнено ясно, когато ти доставях разни неща. Такава мрачна недружелюбна къща, без огън в камината, и то по-малко от седмица преди Коледа. Може ли да е по-потискащо? Представих си как горкият Бентън се прибира у дома. Той не може да ме чуе, нали? Да, вратата отново трябва да бъде поправена. Виждам я как не се затваря. Заеква, сякаш получава пристъп или се опитва да каже нещо. Ще се опитам да я оправя оттук.