— Проблемът е, че последния път, когато я ремонтираха, всъщност не я оправиха.
Пъхвам чантичката с пистолета под мишница и усещам тежестта на оръжието.
— Не е лъжа. Тази сутрин толкова много коли чакаха пред нея, че едва не ме удари една смотана хондичка. И познай кой щеше да плати сметката, макар че вината не беше моя? Тенекиена кутийка удря страховитата ми машина, можеш ли да си представиш? Е, би трябвало да кажа машината на Итън. Аз лично не мога да си позволя беемве с тази заплата. Като говорим за… какво, по дяволите, шофира Луси? И какво е това, което ти тъкмо свали от кръста си? Да не носиш оръжие? Откога?
— Не искам информация за самоличността или нещо друго, което вече е разкрито — казвам, докато минавам покрай празното място на Марино, където той вече няма да паркира дефектния си пикап. — Кой още знаеше, че Бентън се прибира у дома?
— Ако не греша, носиш пистолет. Секси, но защо? И защо такава грозна черна чантичка? Не ги ли произвеждат от кожа и във весели цветове? Мога да кажа на полицията в Кеймбридж да разкрие информацията. Решението си е тяхно и не е наш проблем.
— Вероятно така е най-добре, стига да сме сигурни…
— Доктор Адамс се занимава с нея половин час — отново ме прекъсва Брайс. — В добавка на всичко друго, наскоро са й извадили номер двайсет…
— Брайс, на кого каза, че Бентън се прибира у дома и кога? Важно е да знам…
— Заздравяваща дупка с титаново острие, на което да инсталират имплант. Знам, че „инсталират“ не е правилната дума…
— Брайс…
Вдигам капака на електронната ключалка и сканирам палеца си.
— Не че съм сигурен кой точно е номер двайсет — продължава да дрънка Брайс. — Но мисля, че е кътник.
— Луси ли ти каза, че Бентън ще пристигне днес?
— Разбира се. Окуражих я да подкара голямата си птица към Вашингтон и да го вземе. Някой провали ли изненадата? Заклевам ти се, че не съм аз.
Ако Брайс е знаел, не може да се разбере кой още е бил наясно, не че това обяснява нещо. Всъщност дори не виждам как би могло да се обясни. Дори ако той не е бил дискретен, как убиецът би научил такава подробност? Ако предположим, че подозренията на Бентън са правилни, разбира се. Защо би имало значение кога той ще се прибере у дома? Добре, убиецът не може да се сдържи да не наблюдава спектакъла, който е поставил, но това не означава, че подборът на жертвата и моментът имат нещо общо с Бентън. По-вероятно е Гранби да се възползва от най-силните страхове на Бентън, да го изтощава и разстройва, знаейки как ще се почувства съпругът ми, ако реши, че нещо, публикувано от него, е повлияло на жесток престъпник. Бентън може вече да страда от параноя, но съдейки по онова, което току-що ми разказа, не мога да го виня.
— Ърни тук ли е днес? — питам. — Трябва да му занеса някои улики. Ще пристигнат и резачка за метал и стълб от ограда, които също да огледаме за следи. Плюс ДНК. Така че обади се на Глория и провери как стоят нещата в токсикологичната лаборатория. Имам предвид допълнителните проби, които искам от самоубийството миналата седмица. Сакура Ямагата. Искам всичко да се свърши колкото се може по-бързо.
— Кажи ми нещо ново.
— Това е ново. Тревожа се за онова, с което си имаме работа сега.
— Няма ли да ми обясниш какво е?
— Не — отговарям лаконично. — Също така искам да провериш кога доктор Вентър, шефът в Балтимор, може да говори с мен.
— Ще се заема веднага — обещава Брайс. — Ърни е тук и работи по смачканата кола на оня пиян шофьор, когото Ан сканира в момента. На път насам е вероятна свръхдоза, може би самоубийство. Жена, чийто съпруг загинал в катастрофа с мотор точно преди една година. Един щастлив празник заслужава друг. Средно десет самоубийства на седмица от Деня на благодарността насам. По-лошо ли става, или само така ми се струва?
— Повече от двайсет и пет процента по-лошо.
— Е, сега вече денят ми е напълно съсипан.
През увеличаващото се пространство под вдигащата се врата виждам огромния джип на Луси вътре, където не би трябвало да бъде. Но тя паркира където си иска, когато шофира една от суперколите си или фучи с мотора си. Правилата не означават нищо за нея. Забелязвам две носилки, изоставени до стената. На едната е метнат чувал за трупове. Маркуч е захвърлен мърляшки до канала на пода и от него още църцори вода.
— Защо работим по кола от катастрофа? — питам Брайс.
— Защото звънят адвокати.
— Вечно ни звънят адвокати. Това не е основателна причина.