— Не кой да е адвокат, а Карин Хегъл.
— Какво точно иска?
— Не пожела да ми обясни.
Бентън и аз се пъхваме под вратата. Той пише съобщение на някого. Влизаме вътре, затварям вратата и паля лампите. Всички шкафове са заключени и подът е чист. Не усещам никакви лоши миризми.
— Мисля, че има нещо с алкохола в кръвта, така че трябва да говориш с Люк. Съдебни дела и още повече съдебни дела — казва Брайс. — Имаш ли нещо против да поръчам пици от „Армандо“? В ранния следобед тук ще е претъпкано и нямам предвид само с трупове. Трябва да ядеш, а и съм ти приготвил дрехи за преобличане. Обичайният тъмносин костюм, тъкмо донесен от химическото чистене, обувки с ниски токчета и чисто нови чорапи без дупки и бримки.
— Къде ще ходя? Дори не би трябвало да съм на работа днес.
Клякам до маркуча и спирам водата.
— Ще интервюирам заместника на Марино, забрави ли? — пита Брайс. — Дженифър Гарате. Римува се с карате. Работила е в Ню Йорк като следовател по смъртни случаи през последните пет години, а преди това е била помощничка на лекар. Прегледахме молбата й преди няколко седмици. Беше много мила по телефона. А и Люк май хареса снимката й прекалено много. Признавам, стори ми се малко странно, че я е направила на плажа, издокарана с шорти за йога, които да подчертават прелестите й. Слава богу, ти си тук и можеш да се включиш. Може дори да включим и Бентън, след като бездруго е тук.
— Не — отговарям. — Бентън няма да участва.
Изключвам говорителя, защото Бентън и без това не слуша.
Предполагам, че се разправя със службата си. Чудя се дали ФБР ще започне да издирва Мартин Лагос наоколо, търсейки човек, за когото Бентън е убеден, че е мъртъв. Вече обмислям какво да правя с ДНК резултатите, които можем да получим от бикините на Гейл Шиптън или от ментоловия мехлем от тревата. За първи път в кариерата ми нямам доверие какво ще стане с ДНК профилите, които лабораторията ми вкара в КОДИС.
— Е, дребна работа. Говорим само за най-важния пост, който засяга абсолютно цялата ни работа — продължава Брайс. — Знаеш какво казват за хора, които имат злочестата съдба да работят с лош следовател. Влиза боклук, излиза боклук.
Минаваме през халето с размерите на самолетен хангар. В единия му край е паркиран двутонният черен джип на племенницата ми, изработен от втвърдена стомана, със система за предпазване от експлозии, камери, прожектори, сирена и въртящи се лампи. Има черна кутия като в самолет и съобщителна система с високоговорители. Не съм имала възможност да попитам Луси колко струва подобно страховито возило или защо внезапно е изпитала нуждата да придобие такова.
— Кой иска да прекара останалата част от живота си с грубиян, който спи на надуваемо легло, когато се напие, сваля жени в Туитър и живее в къща, прочула се като атракция в обиколките на кичозни места? — възкликва Брайс. — Никога няма да простя на Марино, задето напусна службата и ми го съобщи с имейл. Дори не прояви приличието да ми го каже в лицето. Както и да е, какъв е отговорът ти относно „Армандо“? И мога ли да взема малко от служебните пари?
В края на рампата вратата, която води към долното ниво, се отваря. Луси е облечена в черен пилотски костюм, който подчертава стегнатата й силна фигура, яркозелените очи и русата коса, подстригана по момчешки.
— … доктор Скарпета? Мисля, че връзката ни се губи. Ало… ало… — казва Брайс, а аз прекъсвам разговора, осъзнавайки каква непоносимост съм развила към празните приказки след дните, прекарани в самота и тишина.
Луси задържа вратата отворена, обляга се на нея, за да избегне прегръдката ми, а аз усещам настроението й като порив горещ въздух. Обвивам ръце около нея, независимо дали това й харесва или не.
— Не ми казвай нищо, което не би трябвало да чуя — прошепвам тихо.
— Не ми пука какво чуваш. Сигурна съм, че Бентън ти е казал най-важните неща.
Пазя привързаността си към племенницата ми обикновено за времето, когато сме вън от службата, и красивото й лице помръква от отегчение, докато се дърпа от мен. Луси изглежда напрегната, дори леко агресивна.
— Съжалявам — казвам.
Реакцията й е стоическа и студена, сякаш не й пука какво е станало с Гейл Шиптън.
Долавям решителност, която винаги потегля в една и съща посока, предвидима и притесняваща. Племенницата ми е страхотен талант, когато става дума за отмъстителен гняв, но никак не я бива с тъгата.
— Ще се възползвам от любезното предложение на Брайс да заема обувките му — обажда се Бентън, като се обляга на вратата и смъква ботушите.
Оставя ги на върха на рампата, където те се просват настрани като сгазени пътни конуси, и минава покрай нас по чорапи. В сградата завива наляво към асансьора, отново зает с телефона си. Изражението му е неразгадаемо, както става, когато се сблъска с невежество и съпротива, а може би дори и нещо по-лошо.