— Трябва да поговорим — казвам на Луси, като я хващам за ръка и я отдръпвам от вратата.
24
Сами в празното хале, ние се отправяме към кръглата пластмасова масичка и двата стола, които Ръсти и Харълд кръстиха „Кафе Смърт“. В топли дни те пият кафе и пушат тук, вдигнали вратите предварително, очаквайки мъртвите да пристигнат или да бъдат отнесени.
Оставям чантичката на масата и Луси я взима. Отваря я, за да провери какво има вътре. После дръпва ципа и я връща на масата.
— Защо? — пита тя.
— Май температурата ми беше прекалено висока, а и имах прекалено много време за мислене.
— Надали.
— Нещо не ми изглеждаше наред. Предположих, че е свързано с влошеното ми здраве и извеждането на Сок.
Не искам да насочвам разговора към човека, който може би ме шпионираше, защото Луси ще тръгне веднага по бойната пътека.
Не искам тя да издирва Хейли Суонсън или някого другиго. Вече си има достатъчно неприятности с Марино.
— Трябва да започнеш да идваш с мен на стрелбището — казва тя, като ме наблюдава внимателно. — Кога се упражнява за последен път?
— Ще го направим. Обещавам.
Включвам кафеварката, поставена на вехта хирургическа количка с изкривени колела. Мизерното й състояние е прикрито с мушама във френски провинциален стил в червено и жълто, а отгоре са сложени изкуствени цветя във ваза и пепелник.
— Сигурна съм, че си скапана. Вън от службата от петък и се връщаш преждевременно, и то за такова нещо — казва Луси, която стои зад стола, скръстила ръце. — Изглеждаш бледа и изморена. Трябваше да ми позволиш да дойда при теб.
— И да се заразиш от грип?
Отварям пакет с евтини хартиени кърпи, каквито могат да се намерят в обществените тоалетни.
— Това може да се случи навсякъде, а никога не бих те оставила сама от страх какво може да се случи с мен. Джанет и аз щяхме да те отведем у дома и да се грижим за теб. Трябваше да дойда и да те взема.
— Не бих пожелала това на никого.
— Не е тегаво задължение като с майка ми.
— Задължение не е думата, за която се сещам, когато мисля за Доръти.
— Просто казвам.
Зелените й очи ме гледат напрегнато.
— Знам и съжалявам, че изглеждам неблагодарна.
Луси не прави неискрени опити да ме убеждава. Не ме бива да си придавам определен вид в много ситуации и двете го знаем. Отново се сещам за онова, което не харесвам у себе си.
— Не става дума за благодарност — отвръща Луси. — Ти нямаше да ме оставиш сама, ако бях на твое място, ако бях преживяла всичко, през което ти премина, а на всичкото отгоре се и разболя. Особено ако бях достатъчно уплашена, за да нося оръжие навсякъде.
— Никога не си уплашена, но носиш пистолет навсякъде.
— Ти щеше да си устроиш лагер в дома ми и да ме тормозиш всеки две минути с термометъра.
— Признавам, че си имам начини да правя неща, които не са лесни за останалите.
Кафето се изсипва в кафява хартиена чаша с нарисувана риба, взета от запасите на военната флота, от които Брайс поръчва на едро.
— Сметана? Захар? Или обичайното черно? — питам.
— Обичайното. Нищо не се е променило.
Поглеждам лицето на Луси, което обичам безкрайно. Ъгловато и силно, по-зашеметяващо, отколкото красиво.
Спомням си я като малко дебелаче, прекалено умно, за да е за негово добро, на което липсваше генът, отговорен за ограниченията и правилата. Веднага щом проходи, тя ме следваше от стая в стая, а когато сядах, се настаняваше в скута ми. Това страхотно вбесяваше майка й, жалката егоистка, която пише детски книжки, но няма време за собствената си плът и кръв или за когото и да било всъщност. Проклетата ми сестра се интересува само от героите, които създава и може да контролира и убива. Не съм говорила със семейството си в Маями от доста време и за миг изпитвам вина за това.
— Брайс поръчва пици. Мога да изям цяла съвсем сама — казвам, като поставям чаша с кафе и хартиена кърпа пред Луси.
— Тези чаши са отвратителни.
— Биоразградими.
— Да. Разпадат се още докато пиеш от тях.
— Не навреждат на морския живот и са невидими за шпионските сателити — усмихвам се.
— Трябва да изядеш цялата пица, а после и още нещо. — Луси ме оглежда критично. — Брайс съобщава на всички, че си се превърнала в скелет.
— Той ме видя за първи път преди пет минути на охранителния монитор и не знае какви ги дрънка. Моля те, седни, Луси. Трябва да поговорим.