Поредната доза кафе потича в следващата чаша. Стомахът ми е толкова празен, сякаш са го обърнали наопаки, а обаждането на Марино в четири сутринта ми се струва преди цяла година.
— Пицата още не е тук и тя може да почака. — Имам предвид Гейл Шиптън. — В момента се тревожа за теб. И ме интересува какво чувам, дори и ти да се отнасяш с безразличие. Не искам никоя от двете ни да се компрометира. Нито някой друг.
Луси се вторачва в мен. Знае, че говоря за Бентън.
— Да се компрометираме? — повтаря тя и придърпва пластмасовия стол.
— Не искам да знам за нищо незаконно — заявявам прямо.
— Няма нищо за знаене.
— По чие определение? — питам, като отнасям кафето си до масата и сядам срещу нея. — Имам известна представа с какво си се занимавала. Марино е наясно, че каквото е било на телефона на Гейл Шиптън, вече го няма. Съобщи ми го, а вероятно го е споделил и с други хора.
— Не е нейният телефон.
Луси обляга лакът на масата и отпуска главата си върху него. Пластмасовата масичка се залюлява, защото краката й не са еднакво дълги.
— Би трябвало да кажа: „Не беше нейният“. А случилото се с нея няма нищо общо с това, което всъщност е уникално устройство. И Марино няма никакви права върху него, защото не беше нейно — повтаря тя.
— Чие беше тогава?
— Технологията е моя, но бях стигнала до точката, в която вече не ми пукаше — отговаря тя и обвива ръце около чашата с кафе.
— Не звучиш като човек, на когото не му пука.
— Не ми пукаше колко би трябвало да струва технологията, защото исках да сложа край на партньорството. Това бе едно от нещата, за които вчера говорих с Гейл. Не за първи път и не особено дружелюбно. Тя печели делото и откупува дяловете ми.
— Никога не е сигурно, че някой ще спечели дадено дело — отвръщам, като се изненадвам от наивността на Луси. — Съдебните заседатели са непредвидими. Случва се разпускане на журито. Всичко е възможно.
— Тя беше сигурна, че нещата ще се уредят в последната минута.
— Не мога да си представя, че Карин Хегъл би я уверила в нещо подобно.
— Не я е уверявала. Хегъл беше готова за съда и все още е. Но няма да има дело.
— Да, трудничко би било, след като ищцата е мъртва.
— Няма случай и от доста време е така. Затова няма да има и дело.
— Карин Хегъл знае ли, че няма случай? — питам объркана и притеснена от думите на Луси.
— Щях да й съобщя, когато открия начин да го докажа, което щеше да стане скоро. Гейл беше сигурна, че ще получи пари от „Дабъл Ес“. Грешката й бе, че ми го каза и обеща да откупи дяловете ми. Не исках превалено много, но трябваше да поискам все нещо, защото иначе щеше да изглежда подозрително — заявява Луси студено и безстрастно. — Важно бе да се измъкна от нея с хирургическа прецизност, по начин, който не привлича внимание. Бях почти готова, а сега тя е мъртва.
— Хубаво е, че си била вън от града, когато тя е изчезнала.
— Сигурна съм, че щяха да твърдят, че съм имала нещо общо с това.
— Ако съдят по начина, по който говориш в момента, със сигурност щяха да го твърдят.
Луси има репутация и Марино я знае превалено добре. Познава историята и способностите й подробно. Никога не е наранявала някого случайно или защото го ненавижда, но все пак би направила неща, които останалите хора не биха.
— Факт е, че не бях тук, когато тя изчезна. Не бях тук, когато я убиха — казва Луси. — Тъкмо бях кацнала на летище „Дълес“, а после бях в хотела и това може да се докаже.
— Определено няма нужда да го доказваш на мен.
— Прекалено много се тревожиш — сгълчава ме тя. — Не харесвах Гейл и категорично не я уважавах, определено не я нараних обаче. Но евентуално щях да го направя.
— Е, звучиш като свидетел на защитата.
— Не исках да съм ничий свидетел, но в случай като този става дума за манипулация и големи пари. Откриха, че сме започнали заедно работа по нов проект, и следващото, което ми се случи, бе да ме призоват като свидетел.
— Интересно. Това, с което се занимаваш, не е обществено достояние. Дори аз не знаех за връзката ти с Гейл, професионална или друга. Как тогава адвокатите на „Дабъл Ес“ са узнали?
— Това им е работата. Адвокатите откриват разни неща.
— Някой трябва да им е дал информация — отговарям. — Възможно ли е Гейл да го е направила случайно?
— Не. Не стана случайно. Направи го нарочно — казва Луси.
— Какво искаха от теб „Дабъл Ес“?
— Да ми станат приятели.
— Говоря сериозно.
— И аз.