Луси отпива глътка кафе и се обляга назад.
— Програмите й вече не съществуват. Никой не би трябвало да разполага с тях.
— Но бездруго ще стане. Ако говориш за биометрични технологии, особено за софтуер за лицево разпознаване, използван от местните дистанционно управлявани самолетчета, не си ти човекът, който да спре подобен страшен напредък.
— И не аз ще сложа дигитални очи в небето, за да следят собствените ни граждани или полицаи и политици. Проблемът е, че не само нашето правителство ще го прави. Представи си престъпници, които имат достъп до технологии за дистанционно наблюдение. Нещо достатъчно дребно, за да влети през отворен прозорец, да се носи на хиляда метра височина, за да види къде живее мишената, да следи хората в колите им, да организира страхотен обир или нападение в частен дом или да убие някого. Предпочитам да търся как да се боря с подобни кошмари. А това ми напомня нещо. Изчезналият тип, за когото Бентън ти каза? Хлапето, изчезнало преди седемнайсет години?
Не отговарям.
— Не е нужно да отговаряш — казва тя. — Знам, че Бентън ти е казал, защото освен с мен трябваше да го сподели с още някого, на когото има доверие. Положението му в Бюрото не е много добро.
— Да, знам.
— Дигитално състаряване, лицево разпознаване. Да го кажем по този начин: Мартин Лагос не е в никоя база данни на проклетата планета. Така че забрави за идеята как той внезапно се е превърнал в сериен убиец и е оставил ДНК-то си някъде. Мога да направя подобно проучване от телефона си.
— Твоят телефон същият ли е като този, който Гейл носеше? Онзи, който в момента е у Марино?
Луси сваля телефона от колана на пилотския си костюм и го оставя на масата. Прилича на обикновен смартфон, само дето е в черен военен калъф.
— Напълно нормален — казва тя. — Просто телефон с обичайните приложения на екрана.
— Така изглежда — кимам и си сипвам втора чаша кафе.
— Не можеш да видиш какво върви зад екрана. Интересните неща.
— Опасните неща?
— Както с всяко друго нещо, важното е как се използва. Разполагам с айпито на телефона на Гейл и можех да маневрирам около смотаните й опити за охрана. Всичко от него се озова на моя телефон, таблета и компютъра ми, така че, когато тя променяше нещо, разработвано от двете ни, можех да видя всеки удар върху клавиша.
— Въобще не си й се доверявала — отбелязвам, като се връщам до стола.
— Не, мамка му. Доверието се изпари в мига, когато ме разпитваха.
Мястото ми е точно срещу масивния черен джип на Луси, невидим бомбардировач на колела с всичкия върховен лукс на частен самолет.
— Тя доверяваше ли ти се?
— Никога не съм й давала повод да не ми се доверява.
— Престанала си да й вярваш миналото лято, но очевидно не си прекратила отношенията тогава.
— Щях да го направя съвсем скоро.
— Това, което ставаше с нея, ли е причината да шофираш брониран джип напоследък?
Луси поглежда джипа си, сякаш е дете или любимо домашно животно.
— Не го купих по определена причина.
— Кого освен свинарите си вбесила, Луси?
— „Ал Кайда“ не ме харесва. Арийското братство също. Враговете на гейовете, мъжете шовинисти, поддръжниците на браковете само между мъже и жени, джихадистите, а скоро и „Дабъл Ес“ вече няма да са ми приятели — подмята тя небрежно, сякаш мисълта й доставя удоволствие. — А, да, дълъг списък със свинари, а също и ферма за гъши пастет в щата Ню Йорк. Марино също няма да е доволен от мен. Завижда ми за джипа. Новото му полицейско возило е шестцилиндрово и най-вече от пластмаса.
Луси изрича думите си цинично и ядосано.
— Какво точно знае той?
— Точно нищо и не възнамерявам да обяснявам каквото и да било. Той няма представа, че го наблюдавах в реално време, когато намери телефона й зад бар „Сай“. Няма представа и никога няма да има, нали? — поглежда ме тя.
— Няма да го чуе от мен. Би трябвало да го научи от теб.
— Не би трябвало да го научава от никого — раздразнено отвръща тя. — Просто Марино си играе на стражари и апаши след годините, през които се чувстваше като лакей.
— Надявам се, че никога няма да изречеш това пред него.
— Когато осъзнах, че Гейл е изчезнала…
— Кога стана това? Написах ти съобщението чак към пет и половина, докато Марино ме откарваше на игрището. Кога се сети да проникнеш в телефона й?
Звуча, сякаш я разпитвам, но не правя опити да замаскирам това.